— Хм! Да приемем, че е така… да приемем… добре, по-късно ще говорим за това. Но щом твоят приятел познава хората на дакота… аз имам тук две стрели. Нека той каже какво представляват знаците по тях.
Джо кимна на Дъф и той донесе стрелата, която бе улучила шапката на Джо, и отчупения край с коженото парче. Джо подаде всичко на мълчаливия индианец, който го пое внимателно и огледа вещите от всички страни.
— Е? — попита нетърпеливо инженерът.
Индианецът не се остави да го принудят да отговори по-бързо, отколкото той самият възнамеряваше. Разгледа още веднъж стрелата, края й и парченцето кожа. После погледна своя бял другар с широкополата шапка и му каза:
— Съюзът на „Червените елени“ при Мечата орда. Конската глава върху парчето кожа — това е знакът на Тасунка-витко.
— Гръм и мълния! — възкликна белият. — Виждаш ли сега, Топ, че съм имал право? Насам се е промъкнал той. Значи, сме попаднали точно на място!
Джо бе следил думите им внимателно и недоверчиво.
— Защо сте попаднали точно на място? — прекъсна ги бързо той.
— За да се заемем с онези, които са ваши и наши врагове.
— Честно казано — ние нямаме намерение да се превръщаме тук в прикритие на преследвачи. Това е твърде опасно за нас. Ние трябва да работим.
Индианецът даде едва забележим знак с ръка, че иска да говори; това може би беше същевременно знак за неговия спътник с широкополата шапка.
— Моля, заповядайте!
— Моят брат Фред и аз — отговори индианецът на поканата на инженера тихо, но натъртено, — ние нямаме намерение да излагаме белите мъже на опасност. Лека нощ!
Едва произнесъл последната дума, индианецът излетя заедно с мъжа с широкополата шапка край двамата инженери и Дъф от палатката навън, бързи като щуки в течаща вода, и когато слисаните мъже отново се окопитиха, чуха навън ударите на копитата на два коня.
— По дяволите! Тия конекрадци! — изкрещяха Джо в Дъф едновременно и побягнаха навън.
Хенри изтича подир тях.
Като дойдоха при конете, те намериха постовия повален в тревата, изгубил съзнание или мъртъв, а шумът от галопиращите коне долиташе вече далеко откъм прерията.
— Тия мерзавци, тия престъпници! Тая паплач, която се навърта около нас!
Джо, Дъф и Хенри се наведоха към човека, който лежеше в тревата. Изглежда, че беше загубил само съзнание.
— Какъв е този шум? — извика Бил към тях от хълма.
— Дъската ти хлопа! — отвърна му Дъф.
— Кой избяга на кон?
— Дяволът и баба му!
Шарлеман дотича по склона и се приближи до инженерите и Дъф.
— Да стреляме ли?
— Стреляйте, ако можете да се целите на пет километра! Толкова са избягали сигурно вече!… Я се върни обратно при Бил на хълма и си отваряй очите! Така или иначе, задигнаха ни два коня. А може би дори… — Джо потърси собствения си кон. — Дори точно моя! Така и предполагах. И коня на Бил! Тия конекрадци разбират от коне.
Дъф и Хенри поеха заедно изпадналия в безсъзнание постови, за да го отнесат към палатката. Един от мъжете, който беше принуден да играе ролята на санитар, се приближи и влезе заедно с тях в палатката, докато навън настана общо безпокойство. Бяха отметнали платнищата на вратичките на всички палатки, разбудилите се мъже наизскачаха навън, всеки питаше и никой не знаеше или не можеше да даде точен отговор какво се беше случило.
В инженерската палатка санитарят и Дъф прегледаха изпадналия в безсъзнание. Разбраха, че бе получил удар по главата, навярно с дръжка на пистолет, и се надяваха, че скоро ще дойде отново на себе си. Джо и Хенри почувствуваха леко облекчение.
Навън се разнесоха крясъци и викове и всички разпознаха гласа на Бил Петльобореца. В този миг той дръпна платнището на вратата на палатката и се втурна вътре, побеснял от яд.
— Конят ми е изчезнал! Точно моят кон е изчезнал! Тия изчадия на ада! Как е възможно такова нещо! Откъде се домъкнаха пък те изведнъж?!
— От кашата палатка — отвърна Джо, придобил отново желязното си спокойствие.
— От… Човече, братко, шефе на експедицията, инженере! Да не мътите тука яйца, от които изскачат конекрадци?
— Може и така да е! Но сега сериозно: нали говориш, че познаваш севера. Чувал ли си вече имената „Фред“ и „Топ“?
— Името „Фред“ би трябвало да съм чувал доста пъти — отвърна подигравателно Бил. — Струва ми се, че не малко хора в Щатите са кръстени на това име. Пък и мнозина други се наричат така, без да са кръстени тъй. Смътно си спомням, сър, че това е най-обикновено християнско име! Що се отнася до Топ обаче… откъде накъде ви дойде на ума тоя Топ, ако мога да попитам?
— Не ми дойде на ума, а ми дойде на главата.
— Топ… струва ми се някак… А как изглеждаше той?