— Някак си имам чувството, че съм се върнал в блокхауса на Беззъбия Бен — то уж като да беше през тази пролет, снегът беше започнал да се топи, а вечерта ние седяхме под светлината на насмолената факла, нали знаеш, там в задния ляв ъгъл на голямото помещение на кръчмата?…
— Знам, знам. Точно така.
— В помещението беше приятно топло и Бен ни обслужваше богато с ракия и пушен мечешки бут…
— Неговият специалитет!
— Беше ни вкусно и ние започнахме да си разказваме разни истории.
— Сигурно доста глупости сте надрънкали със силното бренди на Бен в стомаха.
— Да, така беше. Всевъзможни истории за духове Й разбойници.
Бил наостри уши и стана недоверчив.
— Откъде накъде сега ти идва на ума всичко това?
— Понеже ти заговори за блокхауса, Петльоборецо. Когато стана вече късно през нощта, един ми разказа една мистериозна история. Главното й действуващо лице беше един вожд, който знаел за някаква златна пещера. Той уж бил казал нещо за нея в пияно състояние и затова го отлъчили от племето му. Сега бродел из околността. В блокхауса неколцина здрави мъжаги го бяха спипали и го бяха вързали, като мислеха, че ще го принудят да им издаде тайната си, ала той не каза нито дума и тогава дойде Джим и освободи червенокожия. Може би Джим искаше сам да си осигури монопола над тайната на тоя дакота и се беше разярил, като видя как други смятаха да го предварят. Но това беше същият оня индианец, който бе защитил художника срещу тия крадци.
— Искаш да кажеш, срещу когото крадците бяха защитили художника… Ох! Глупости, искам да кажа, срещу които художникът…
— … беше защитил крадците? Бил, Бил! В твоя мозък се води истински бой на петли, макар тази заран да не си пил никакво бренди!
— Ами че може човек да сбърка думата! Така или иначе, индианецът искаше да убие и да ограби художника!
— Че за какво пък? Ако индианецът знае за златната пещера, значи, той може да си набави много по-лесно богатство без излишно напрежение!
Бил втренчи поглед в Шарлеман.
— А може той въобще да не знае за никаква такава пещера. Може други хора да са сънували за това! Разбираш ли?
— Разбирам, разбирам. Но ако все пак знае нещо? Тогава ние трябваше да му дадем тук подслон. Пък може би от благодарност червенокожият щеше да ни…
— Престани с тези глупави брътвежи! Не щем ние тук такава паплач!
Шарлеман поглади заострената си брада.
— Мога да си представя защо мислиш така, Петльоборецо. Но ще си мълча, защото съм ти приятел!
— Съветвам те така да сториш, Шарлеман! Дръж си устата! За да не станеш някогашния ми приятел!
Бил се изправи, за да си потърси друга компания. Шарлеман беше започнал да му дотяга. А може би беше разумно да изкара един сънчец след прекараната наполовина в дежурство нощ. Иначе имаше опасност Бил да попадне в лапите на Джо и оня да му нахлузи на врата някаква полезна задача. А той никак нямаше подобно желание. Затова си намери най-после едно огряно от слънцето местенце, донесе одеялото си и се просна на земята, за да изкара един заслужен според него сън.
Денят премина, без да се случи нищо повече. Въпреки това обаче мъжете така бяха свикнали вече да ги стряскат и да прекъсват работата им, че настъпилото външно спокойствие ги правеше вътрешно още по-несигурни. Предполагаха, че им се крои някаква особена хитрост, очакваха със страх, че индианците се готвят да устроят някаква опасна шега на техния лагер и разговаряха шумно какво ли лошо можеше още да ги сполети.
Само Джо сякаш не се вълнуваше от подобни предположения. Той продължаваше да тика работата с истински фанатизъм. Беше убеден, че трасето, което сега обработваха под негово ръководство, беше най-доброто и единствено възможното трасе за голямата железопътна линия, чието построяване трябваше да се възложи в най-скоро време, и не искаше да остави никому другиму славата, че той е прокарал най-напред проучвателната работа в тази негостоприемна местност, сред вражески настроените индианци.
Вечерта работата вече бе стигнала дотам, че инженерът можа да издаде заповед да вдигнат лагера на другата сутрин и да продължат пътя си на запад, още по-близо към подножието на Скалистите планини. Мъжете се оживиха от тази перспектива; у мнозина отново се събуди надежда и песимистичните предсказатели замлъкнаха за известно време.
В навечерието на тръгването всички седяха на групи в добро настроение и някои запалени глави вече фантазираха какви големи възможности щеше да предложи бъдещата железопътна линия на страната.
Нощта, през която отново бяха разпратени обикновените дежурни, премина спокойно като предишния ден. Изглеждаше, сякаш траен мир се бе възцарил над околната пустош под звездното небе.