Щом мракът се вдигна и под развиделилото се небе се понесе освежителен хладен ветрец, всички наизлязоха от палатките, които щяха да свият веднага след закуска. Мъжете отново изтичаха към потока. През последните дни съвсем намалялата и бавно течаща вода беше станала още по-малко и още по-бавна бт силната жега.
— Като поемем днес нагоре по потока, може би ще намерим и повече вода! — каза Хенри, изпълнен с радостна надежда, и гребна с шепи.
Бил стоеше с канчето си в ръка неподвижен на брега.
— Какво си се замислил толкова? — попита Шарлеман. — Побързай! Искаме да тръгваме колкото се може по-скоро! Ние с теб трябва да тръгнем преди другите, знаеш много добре това!
— Знам…
— Ами какво стоиш тогава, сякаш някой те е ударил по главата!
— Виждаш ли тая риба?
— Каква риба?
— Ето там… това е вече втората, която слиза към нас умряла!
Шарлеман насочи внимателно поглед натам.
— Наистина! Странно!
— Може би е повече от странно! Може би е много по-различно от странно!
— Какво искаш да кажеш… Нима смяташ, че…
— Точно така смятам!… Мъже! — изрева Бил. — Не пийте! Може би водата е отровена! Не пийте повече! Тук плуват умрели риби!
Мъжете, които пиеха и се миеха, отскочиха встрани.
— По дяволите! — извика Джо.
Хенри се задави и повърна, навярно само от страх, че Бил може да е прав.
— Край вече! — заповяда инженерът. — Тръгваме веднага. Ще видим къде свършва царството на „мъртвите риби“!
Свършено беше с доброто им настроение. Измъчвани от страх и всякакви други предположения, мъжете разглобиха палатките. Инструментите бяха прибрани още от вечерта. Така товаренето мина бързо и само половин час по-късно цялата експедиция пое на път.
Яздеха нагоре по течението на потока. Високите брегове отляво и отдясно ги предпазваха да не ги забележи някой, но и същевременно им отнемаха всякаква гледка. Затова Бил и Шарлеман, които бяха наети за разузнавачи и трябваше да яздят напред, насочиха конете си нагоре по билото, за да могат да наблюдават ширналата се пред тях, обгоряла от слънцето, все още посипана с пясък и пепел прерия. Бил, който бе загубил собствения си кон, яздеше сега едно от досегашните товарни животни. Конете вървяха без желание, сякаш бяха уморени още от рано сутринта.
— Чарлз, предугаждам нещо лошо.
— И на мене ми се вижда много съмнително, Бил. Радвам се, че не пих и аз… Чуваш ли?
Откъм долината край потока, където се движеше керванът, се разнесоха неспокойни гласове. Бил и Чарлз чуха ругатни и псувни. Насочиха конете си, които вървяха, препъвайки се и с увиснали глави, към долината.
Керванът на експедицията беше спрял. Петима ездачи бяха слезли от конете и се въргаляха по земята в страшни болки. Два коня лежаха в тревата; бяха извърнали очи и потръпваха леко преди края.
— Отровени! Водата е била отровна! — изкрещя Джо, побеснял от ярост. — Тия убийци! Само да мога да ги пипна…
Невъзможно беше да продължат пътя.
Незасегнати бяха останали само Бил, Шарлеман, Хенри, който бе повърнал навреме, и Джо, който още не се бе приближил до потока, когато Бил нададе предупредителния си вик. Всички коне бяха пили вода и сега не оставаше нищо друго, освен да се изчака дали някои от тях няма да успеят да надживеят отравянето. Същото важеше и за другите мъже. Почти половината от тях вече страдаха от ужасните последствия на отравянето. Санитарят, който сам не се чувствуваше добре, кършеше ръце и раздаваше очистително. Никой нямаше представа какъв вид беше отровата.
Джо разсъждаваше дали не би трябвало да изпрати някого да съобщи в по-големия лагер зад тях и да помоли за помощ. Но те вече бяха само четирима мъже на крака! Или трябваше да изостави заболелите на произвола и да се придвижи заедно с Бил, Шарлеман и Хенри пешком към по-големия лагер, или трябваше засега да остане тук и да види няма ли някой все пак да оздравее.
Характерно за него беше да издържи на място. Бил и Шарлеман също не му създадоха неприятности, защото връщането само на четиримата през такова дълго разстояние им се струваше не по-малко опасно.
Ругатните бяха утихнали, тъй като бяха съвсем безполезни и вече не носеха никому облекчение. Бил и Шарлеман седяха един до друг и пушеха лулите си.
— Най-приятното е това — каза Бил, — че тук просто Ще умрем от жажда, ако не сме се отровили вече. Не е ли възможно все пак да се изкопае кладенец в тази местност?
— В тоя пясък? И никакъв дървен материал за подпори? Изключено. Не. Няма да копаем кладенец. Ще се промъкнем нагоре по течението на потока. Да се отрови цял един поток, дори и тая жалка вадичка, за това все пак е необходимо огромно количество отрова. Възможно е да са я хвърлили във водата наблизо над нашия лагер, така че отровната вода да пристигне тъкмо навреме до нас за закуска. Затова ще трябва да се промъкнем нагоре по течението и да видим къде свършват мъртвите риби.