— А откъде тия бандити са взели толкова много отрова? За племената на дакота съвсем не са характерни такива масови убийства.
— Ами и те се приучват, Били.
— Възможно е, Чарли. Тоя стар разбойник-заклинател на Мечата орда, който сигурно ни е подредил така, идва през пролетта миналата година при нас.
— Стига с тоя заклинател! Я да се опитаме ние двамата с теб да се промъкнем нагоре по течението и да видим докъде стигат мъртвите риби!
— Кога?
— Ами най-добре веднага. Ще предложа това на Джо. Може би изобщо няма да се наложи да вървим много надалече.
Инженерът даде съгласието си и Бил и Шарлеман веднага поеха нагоре. Всъщност и те двамата, както и Джо и Хенри, се чувствуваха съвсем зле, дори и без да бяха пили отровената вода. Никой не го каза, но и четиримата знаеха, че индианците можеха сега или през следващата нощ да ги нападнат и много лесно да се справят с останалите само четирима годни да дадат някакъв отпор мъже.
Майката на вожда
Когато Матотаупа и Фред се спуснаха в див галоп в нощта върху чуждите коне, те всеки миг трябваше да очакват да се сблъскат със своите врагове, от които с мъка се бяха измъкнали. След като минаха няколко мили обаче, разбраха, че кръгът на обкръжението имаше един или няколко прохода и че тяхното изчезване в лагера на експедицията, а и бягството им оттам бяха толкова неочаквани, че бяха отклонили на първо време врага от следите им. Че от лагера никой не тръгна да ги преследва, в това те скоро се увериха. Останали сами да определят какво трябва да вършат, те изчакаха един цял ден, за да се уверят дали все пак нямаше да се появят преследвачи по следите им. Когато това не стана, отново се осмелиха да навлязат малко в опасната местност. Намериха една височина, от която се откриваше широк изглед, завързаха предните крака на конете и ги оставиха в долината, а те самите се скриха в тревата на билото, за да могат на наблюдават оттам прерията под добро прикритие. Очите им бяха по-зорки и слухът им по-остър, отколкото на Бил и Шарлеман, и никой враг не би успял да се приближи на една стрела разстояние до тях, без те да го открият навреме дори и в нощния мрак.
Когато утринната зора се появи на хоризонта от изток, Фред погледна въпросително индианеца. „А сега какво“ — означаваше погледът му.
— Тасунка-витко сигурно се е установил за известно време в шатрите на Мечата орда — промълви Матотаупа. — Бойците нападат оттам, това е сигурно. Аз ще се промъкна до тези шатри. Може би моята томахавка ще улучи Тасунка-витко, както стрелата ми улучи през миналото лято Старата антилопа.
— Топ, това е безразсъдна смелост. То е по-скоро безразсъдство, отколкото смелост.
— Това е мое отмъщение, а не твое.
— Ако искаш да кажеш, че аз няма нужда да идвам с тебе, тогава добре. Ще те чакам в блокхауса на беззъбия Бен.
— Не може ли на друго място?
— Бен е мерзавец, знам, но той няма да ни стори повече нищо, нито на теб, нито на мен, пък и там спират много хора, от които аз бих могъл да науча много новини.
— Както искаш.
— Разбрахме се. Тръгвам веднага.
— Вземи моя кон със себе си. Ако бойците на дакота те открият или те срещнат по пътя, можеш да им кажеш, че аз съм умрял и тогава те навярно ще те оставят на мира.
— Не вярвам много, но нека опитам. Довиждане!
Фред се спусна по склона, освободи краката на конете и пое с тях в североизточна посока в бърз тръс.
Матотаупа продължи да наблюдава от върха на възвишението околността. Носеше със себе си само оръжието: камата, стоманената томахавка, която той предпочиташе пред гъвкавата тояга с камък, откакто се бе научил да си служи с нея, револвера и двуцевната пушка. Костеният лък, подарък от вожда на племето на сиксикау, той не бе взел със себе си, когато пое към търговската станция на стария Абрахам; лъкът бе останал в шатрите на черните ходила. Кожената си завивка и индианското кожено облекло Матотаупа бе загубил заедно с пъстрия си кон. За храна имаше само сушено месо и малко тютюн в една торбичка.
Басмената риза му пречеше много. Той се бе съгласил Да се предреши с нея, но тъй като враговете му от племето дакота все пак го бяха познали предишния ден, сега тя му се стори съвсем ненужна. Беше навикнал от малък да се бие гол. Затова свали ризата. Следвайки някакво внезапно хрумване, той се одраска по ръката с ножа и направи няколко петна кръв на предницата и гърба на басмената риза, после легна върху нея. Ако по-късно някой враг намереше ризата, той трябваше да повярва, че върху нея е лежал ранен човек.