Матотаупа остана целия ден на възвишението. Изяде шепа сушено месо и сдъвка няколко семена от тревата. Усещаше и жажда, но тя все още беше поносима.
Когато започна да се свечерява, реши да тръгне.
През целия ден не бе успял да открие на най-голяма далечина никакъв знак от човешки същества, с изключение на дима, който се издигаше от палатките на лагера на експедицията. Затова сега нямаше нужда да бъде особено предпазлив, а побягна с големи, равномерно напредващи в пясъка крачки направо към северозапад, към познатия му от по-рано летен лагер на Мечата орда край Конския поток. Самият той преди година и половина бе отвел там в труден ход своите хора като боен вожд на това племе на тетон-оглала.
Летните нощи бяха къси. Матотаупа разчиташе обаче, че ще успее да достигне шатрите на Мечата орда до среднощ, ако поддържа същото темпо на бягане. Как щеше да успее да открие Тасунка-витко или изобщо да разбере дали той се намира там, не му беше ясно още. Разчиташе само на способността си да наблюдава добре и на бързите си реакции. Дълбоко някъде в съзнанието му се бе събудило и желанието да види отново майка си и дъщеря си. Ала не искаше да позволи на това чувство да го овладее. Защото, откакто нямаше право да се върне обратно при бойците на сиксикау, трябваше да реши в себе си, че няма да може да прибере Уинона. Този план беше пропаднал.
Матотаупа познаваше местността, през която сега се промъкваше тайно. Ослушвайки се неспокойно и дебнещ като дивеч, навикнал да бъде гонен от вълци и хора, той тичаше през вълнистите долини на прерията. Слънцето се беше скрило зад хоризонта и нощта настъпи. Изгря месецът. Матотаупа се стараеше да не тича през огрените от луната места. Избираше, винаги сянката, дори когато беше принуден да заобикаля заради това.
Бившият вожд на дакота беше не само бърз, но и много добър бегач на дълги разстояния, както повечето от хората на своето племе. Тичаше равномерно и не си позволяваше почти никаква почивка. Направляваше дишането си според ритъма на тичането. Мина покрай една вълча дупка, но зверовете бяха излезли някъде или стояха скрити. Прерийните кучета дремеха в дупките си в земята и в подземните си ходове. Една кукумявка кръжеше, без да се обезпокои от бягащия човек. Матотаупа забеляза навреме група прерийни кокошки, които лежаха накокошинени скупчени една до друга, и ги заобиколи, за да не ги сплаши. Разхвърчали се през нощта кокошки можеха твърде лесно да привлекат вниманието на неприятеля.
После той спря посред тичането си, защото дочу шум и се ослуша. До ухото му достигна някакво мляскане. Навярно диви зверове бяха хванали плячка. Мляскането престана. Зверовете може би бяха надушили индианеца и сега също стояха нащрек. Матотаупа изчака няколко секунди. Тогава видя сенките на три големи вълка, които пробягаха в мрака. Те сигурно се бяха заситили и съвсем нямаха намерение да се захващат сега пък с човек. Изгубиха се в далечината и Матотаупа продължи да тича. Задмина трупа на антилопата, която вълците бяха разкъсали.
Напрегнатото му внимание бе насочено изцяло само към заобикалящата го среда; мислите му бяха изострени като на застрашен от опасност човек, който е принуден да се крие. Колкото повече се приближаваше към мястото, където очакваше, че ще намери родните шатри, в него се съживяваха някакви мисли пряко волята му. Съзвездията бяха в същото положение, както ги бе виждал на същото това място по това време на годината като дете и като мъж година след година. Щом престанеше за малко да тича, за да се огледа внимателно наоколо от лекото възвишение, на което стоеше, той съзираше на запад Скалистите планини, определените очертания на върховете, които поздравяваха Конския поток в подножието си, и знаеше къде се намират онази гора и онова плато в планината, където той бе намерил първото си прибежище като отлъчен от родния бивак заедно със своя син Харка, скрит от всички хора.
Разпозна широката равнина в прерията, през която Конския поток се промъкваше с многото си завои. Потокът извираше от предпланините и сигурно и сега беше по-пълноводен в своя къс бяг към Северен Плат, отколкото потокът, край който проучвателната експедиция бе опънала своите палатки. Матотаупа сви малко встрани. Не искаше да поеме направо към бивака.
После дойде мигът, в който отлъченият влезе в долината и видя потока. Под блясъка на лунната светлина и на звездите водите му се движеха безшумно в пясъчното си корито. Матотаупа се спря. Помириса водата. Потърси внимателно островърхата сянка на една височина и прикрит от рея, се промъкна до брега. Със засъхнали от жажда устни той легна на брега и започна да пие на бавни продължителни глътки затоплената вода, която въпреки всичко му се стори истински еликсир. Потопи ръце във водата, за да разхлади пулса си, и му се стори, сякаш бе намерил мълчалив брат в тая мълчалива вода, който го поздравяваше със завръщането в родното място.