— Ти си християнин, Том без шапка и обуща. Какво означава това? Защо си закачил този човек на кола за мъчения в твоята шатра и защо непрекъснато стоиш пред него и разговаряш с образа му? Защо вие, белите мъже, продължавате все още да чествувате победата си над този човек на кола на мъчението? Защо непрекъснато продължавате да го изобразявате върху този кол на мъчението? Какво ви е направил той? Бойците ли ви е избивал, жените и децата ли ви е карал да умират от глад?
— Ах, боже ти мой, нищо подобно! Той…
— Кажи де, какво? — попита сега гласът на стария заклинател.
— Той ни е учил да живеем в мир и любов и е нахранил цял народ с един-единствен хляб.
— И затова го убихте?
— Та да не би да сме ние!
— А кой тогава? Може би ние?
— Не, разбира се. Случаят е много по-сложен. Не мога да ви го обясня така лесно. Той се е принесъл в жертва за нас. Какво означава жертва, вие много добре знаете.
— И смятате ли вие сега да живеете в любов и да пазите мира, или не?
— Аз, да, Четан. Но въпреки това хората непрекъснато стрелят. Аз също не знам защо става така. Това е някакво проклятие, така мисля.
— Значи, и занапред ще продължавате да убивате? Ние обаче не бива да се браним, така ли?
— Ах, боже ти мой, аз много добре знам, че вие сте в правото си.
— Щом като си съгласен с това, тогава и аз от своя страна ще ти кажа, че твоите Джо и Хенри, и Бил, и Шарлеман не са мъртви. Ние им взехме оръжието и им съблякохме дрехите и им казахме да си вървят по домовете, откъдето са дошли.
— Ах, божичко… какви неща стават из прерията! Ами останалите?
— Останалите ги избихме.
Том закри лице с ръце. Може би плачеше. Напусна поляната сред бивака и изтича бързо към шатрата, от която бе дошъл. Оттам сигурно отиде към конското стадо, за да смени лостовия.
Старият заклинател кимна на Четан да го последва в заклинателската шатра. Навярно искаше да чуе от него по-подробно какво се бе случило. Докато минаха няколкото крачки до шатрата, заклинателят попита още нещо, което Матотаупа не можа да разбере, но той разбра отговора на Четан, защото момъкът все още говореше високо, възбуден от спора с Том.
— Тасунка-витко и останалите бойци — докладва припряно момъкът — сигурно няма да се върнат преди изгрев слънце. Тогава Тасунка смята веднага да поеме на север към собствения си бивак, защото боят с белите мъже тук вече е приключен.
Хавандшита и Четан изчезнаха в заклинателската шатра.
Матотаупа бе успял да разбере от техния разговор някои неща, които бяха много важни за него. Шешока и нейният син Шонка, за които бе споменал Том, бяха живели преди в шатрата на Матотаупа. След ранната смърт на своята жена от заблудения куршум от пушката на някой боец на пани Матотаупа бе приел в своята шатра вдовицата на покойния мирновременен вожд на племето и сина й Шонка, за да бъде тя защитена и осигурена заедно със сина си и да гледа домакинството в осиротялата шатра на Матотаупа. Сега, значи, тя отново се бе изселила оттам — живееше заедно с Шонка при Том. Кой снабдяваше сега шатрата на Матотаупа с дивеч за неговата майка, дъщеря му Уинона и още по-малкия Харпстена, за това не бе станало дума. Ала трофеите на Матотаупа все още висяха на трофейния прът пред някогашната негова типи и затова той предположи, че още никой боец не се бе нанесъл там. Може би различни семейства помагаха за поддържането на майката на Матотаупа и децата.
Тасунка-витко щеше да се върне призори и след това веднага щеше да си върви. За Матотаупа Четан не бе споменал нищо, поне в онази част от разговора, която подслушващият Матотаупа бе могъл да чуе.
Матотаупа реши да влезе в шатрата при майка си. Това може би беше безразсъдна смелост, но за прокудения и самотен човек животът вече не беше много примамлив. Затова той заложи на своето намерение, както се залага малка монета в някаква игра, и не можа да устои на желанието да види майка си. Преди тя бе най-почитаната жена в техния бивак, спокойна, достолепна, мъдра, запозната е много тайни на различните болести и с начините за лечение на рани. Матотаупа не бе имал възможност да разговаря с нея, когато трябваше да напусне шатрата си след решението на старейшините. Но той беше я видял още веднъж през онази нощ, когато бойците на пани бяха нападнали шатрите на дакота и Матотаупа се бе притекъл на помощ на своите, без някой да го бе повикал. Това беше през онази нощ, през която запалените стрели на бойците на пани подпалиха близката горичка и цялата прерия и застрашените от пламъците и дима жени и деца стояха скупчени на поляната сред бивака; сред тях майката на Матотаупа стоеше гордо изправена, непоклатима и със своята твърдост бе опора за всички. Тогава Матотаупа се бе изпълнил с гордост и бе скочил с дълбока, горчива радост сред бойците на пани и бе надвил техния вожд на същата тази поляна сред бивака, досами майка си, стиснала Уинона за ръка.