Той искаше да отиде при нея и смяташе призори да се скрие отново и да проследи тайно Тасунка-витко, за да накара да замлъкне езикът, който го беше обидил.
Матотаупа се спусна по склона на възвишението откъм противоположната страна на бивака и направи широк завой край шатрите, защото не искаше да мине през стадото на конете и кучетата. Промъкна се на север, където можеше най-добре да се скрие от дежурните край конете и лостовите на запад. Най-трудно беше да премине незабелязан през потока. Тук той разчиташе просто на бързината си. Претича през пясъка и през плитката вода към шатрите. Двамата съгледвачи не наблюдаваха местността на север, тъй като не очакваха от тази посока нито приятел, нито неприятел. Така Матотаупа се промъкна незабелязан между първите шатри. Той навярно изобщо нямаше да направи впечатление на дежурните дори и да го забележеха. Затова, когато стигна до третата типи, той се изправи и тръгна спокойно към поляната сред бивака и към своята собствена шатра, сякаш живееше там.
Отвори чергилото и влезе в родната типи.
Вътре беше съвсем тъмно. Матотаупа, който не бе дигнал никакъв шум при влизането си, чу сега дишането на спящите и привикналите му с нощния мрак очи веднага разпознаха постелите на двете деца и на майка му. В огнището блещукаха няколко искрици.
Децата продължиха да спят, но майката на Матотаупа, чийто сън винаги бе лек, се събуди. Изправи се, без да бърза, и се зави с една от кожените завивки. После пристъпи с безшумни стъпки към огнището и поразрови леко жарта. Когато се изправи отново, пред нея стоеше Матотаупа.
Той можа да види лицето й под леката светлина на мъждукащия огън. Косите й бяха посивели, макар да не бе преживяла повече от петдесет лета. Беше слаба; слепоочията й бяха хлътнали, ъглите на устните й се бяха спуснали надолу. Очите й изглеждаха големи, а погледът недостъпен като мъката, която побеждава силата на хората.
— Майко!
— Сине мой!
Матотаупа търсеше с мъка следващата си дума. Знаеше, че не може да остане дълго тук, и гърлото му се сви, сякаш щеше да се задуши. Майка му сигурно почувствува това.
— Матотаупа, кого търсиш тук?
— Теб.
— Мен?
— Да, теб!
— Какво искаш да ми кажеш?
Сега думите на прокудения се отприщиха:
— Майко, аз съм невинен! Никога не съм бил предател. Искам да ви докажа това! Какво трябва да направя, какво, за да ми повярвате всички?
Жената придърпа по-плътно кожената завивка около себе си. Сега тя се мъчеше да намери следващата дума.
Устните й пресъхнаха. Тя ги отвори, после пак ги затвори. Най-после гласът й се върна отново.
— Матотаупа, има път, един-единствен път.
— Майко! Има път?…
— Един-единствен.
— Тогава говори, говори!
— Убий тогова, който искаше да те измами и да те излъже. Донеси ни скалпа на Червения Джим.
Матотаупа замръзна на мястото си и замлъкна.
— Синко! Убий го и донеси скалпа му пред съвещанието на нашите старейшини.
— Майко! — Викът му беше съвсем беззвучен, само едно силно дишане. — Не мога. Той е еднакво невинен като мене и стана мой брат.
Жената сведе клепачи.
— Той е твой враг и ще стане твоят убиец, Матотаупа. Убий го и се върни при нас.
— Аз не съм предател, майко. Никога не съм бил и никога няма да стана… Няма да стана предател и на своя бял брат Червения Джим.
На това жената не отговори. През тялото й премина някаква тръпка като през дърво, улучено от брадва.
— Майко!…
Жената мълчеше. Ръцете й станаха ледено студени, както през онази нощ, когато Матотаупа напусна бивака и Харка го последва. Изглежда, и тя се сети в този миг за същото, защото направи усилие и отново раздвижи устни:
— Къде е Харка?
— При племето на сиксикау. Там той ще стане голям боец.
— И враг на дакота!
— Да! — извика Матотаупа и този път в неговия вик имаше толкова много звук, че децата се раздвижиха върху постелите си.
Матотаупа видя, че дъщеря му Уинона беше отворила очи.
Майка и син стояха един срещу друг.
— Това е единственият път — промълви жената. — Върни се при нас и…
— Замълчи! Не казвай това още веднъж! Нима искате да ме превърнете в койот и предател, какъвто не съм и никога няма да стана?!