Майката млъкна. Един миг тя нито чуваше, нито виждаше нещо, нито сина си, нито жаравата в огнището.
И тя, и Матотаупа бяха като в някакъв омагьосан кръг. И двамата не се бяха ослушвали навън, всеки бе слушал другия и себе си. Затова не бяха чули препускащите ездачи, нито тихите гласове, които се бяха разнесли в бивака.
И двамата се стреснаха, когато някой разтвори чергилото на вратата. Млад, строен боец скочи вътре, изправи се и се приближи до огнището.
Беше Тасунка-витко.
Матотаупа се извърна леко и насочи поглед към своя враг, който стори същото.
Майката остана неподвижна край огнището. Жаравата припламна без никакво пращене. Уинона не се помръдваше върху постелята си, ала широко разтворените й очи бяха насочени неотстъпно към бащата.
— Не тук — каза най-сетне Тасунка-витко. — Излез навън…
Матотаупа не бе чул всички думи и не бе схванал смисъла им. Кръвта удряше в главата му и замъгляваше мислите, притъпяваше слуха му. Само последната дума проникна в съзнанието му: навън! Той трябваше да излезе отново вън от своята собствена шатра, да се махне от майка си, от децата си, да се махне от родния бивак, да тръгне отново към неизвестното, към самотността. Обзеха го отчаяние и дива ярост. Спомняйки си, че веднъж Тасунка-витко бе размахал приклада на една пушка и се бе освободил по този начин, той сграби своята пушка, която носеше със себе си, и замахна отвисоко с приклада й, за да разбие с един удар черепа на Тасунка-витко. Прикладът изсъска надолу, но не улучи врага, който бе успял да се измъкне. Повлечен от силата на предвидения удар, Матотаупа се наклони напред. В същия миг здравите ръце на Тасунка сграбиха глезените му, разклатиха тялото му и Матотаупа падна като повален ствол на земята; ударът изкънтя приглушено. Матотаупа усети, че го обвиват с ласо, но беше като безпаметен и когато се опита да се отбрани, ръцете отказаха да му служат.
Лежеше по лице безмълвен и неподвижен; устата му беше полуотворена. Ушите му отказваха да чуват, очите му не виждаха нищо.
Сам не знаеше колко време лежа така. Около него ставаше нещо. Долови тихи думи, нечии крака се движеха леко по завивките на пода. Матотаупа държеше очите си затворени. Около него сигурно беше мрак. Главата го болеше, ставите му бяха изтръпнали и станали съвсем безчувствени.
Изведнъж почувствува, че някой го докосва по слепите очи. Вода навлажни челото му. Ръката, която попипа пулса на артерията му, беше мека и лека. Матотаупа мислеше, че сънува, и си представи своята дъщеря Уинона, която бе дошъл да вземе оттук и въпреки това нямаше право да я вземе. Държеше очите си затворени, за да продължи сънят му по-дълго. Но сега усети, че натискът на ласото се отпусна и той можа да раздвижи крайниците си. Вдигна глава, погледна и видя дъщеря си. По лицето на Уинона се беше изписал страх.
— Татко, бързо… бързо! Тасунка и Унчида ги извикаха в заклинателската шатра. Но те няма да се забавят много там. Аз изпратих Харпстена да излезе навън. Бягай, бързо! Иначе те ще те убият!
Матотаупа се изправи. Потърси с очи оръжията си, но те не бяха вече тук. Тасунка ги беше взел със себе си. С вдървено движение, сякаш ръцете му бяха парализирани, той поглади Уинона по косата.
— Бедно дете — каза потиснат и съвсем тихо бащата. — Харка мисли за теб. Ако аз умра, той може да те вземе със себе си в племето на сиксикау. Ти знаеш, той е при сиксикау.
— Татко, бягай! Бързо!
Матотаупа потрепери.
— Ами ти?
— Мен ме закриля Унчида.
Матотаупа се наведе да вземе ласото, с което беше овързан, и понечи да го хване. Ала ръцете му наистина бяха безжизнени, съвсем изкълчени. Погледът му срещна още веднъж изпълнените със страх очи на Уинона.
После всичко стана бързо. Той се промъкна под края на шатрата. Краката му се подчиняваха и той изтича към конете. И през нощта и сред всички коне веднага разпозна най-добрия мустанг от своето собствено някогашно стадо. Нямаше нож, за да развърже вървите, с които бяха вързани предните крака на коня, а пръстите му бяха съвсем вдървени. Затова клекна на земята, за да разхлаби възела със зъби. Постовият се приближи безгрижно. Беше брадатият Том, който след смяната на дежурните беше застъпил на пост край конете. Той не можеше да предполага нищо за случилото се в шатрата на Матотаупа и навярно взе Матотаупа за един от двамата бойци, които се бяха върнали в бивака заедно с Тасунка-витко.
— Пак ли ще излизаш нанякъде? — попита невинно той. — Чакай, аз ще ти помогна. — И той освободи коня.
— Хау — отвърна спокойно Матотаупа, — пак ще тръгвам!