Собствените му думи обаче го прободоха през сърцето. Той яхна коня и препусна в галоп към прерията. Вдървените му ръце не бяха пречка за него при язденето, защото индианците направляват конете си главно притискайки ги с бедрата си, и използуват захванатата за долната челюст на коня юзда само за спиране.
Все още беше много тъмно, когато Матотаупа препусна с коня по обратния път, по който бе дошъл пешком.
След късо време чу удари на копита зад гърба си. Бяха преследвачите му. Матотаупа подкара по-бързо коня; изреди му познатите гальовни думи и го насърчи с резки викове; удари с пети страните му. Мустангът обичаше своя господар, който някога го бе заловил и опитомил. Побягна, сякаш тичаше да запази собствения си живот от прериен огън. Ударите от копитата на преследвачите не се усилиха. Постепенно започнаха да заглъхват. Мустангът на Тасунка-витко не беше по-лош, ала животното, което Матотаупа яздеше, дълго бе почивало; то беше със свежи сили и затова спечели тази езда на живот и смърт без голямо усилие.
Когато най-после мустангът пое ходом, изнурен, потънал в пот, с пулсиращи страни, от преследвачите вече не се чуваше нищо.
Матотаупа скочи на земята и остави измореното животно в една вълниста долчинка сред прерията. Знаеше, че сега няма да избяга. Изкачи се сам по лекото възвишение, от което предната сутрин бе следил със зорък поглед околността най-напред заедно с Фред, а по-късно самичък. Басмената риза, която той бе оставил там, бе цялата разпокъсана. Като съдеше по оставените следи, Матотаупа реши, че койоти са надушили кръвта и са разкъсали ризата.
Наоколо всичко беше тихо. Утринната светлина струеше на снопове лъчи над прерията.
Матотаупа легна отново по очи. Не искаше да вижда повече светлината, нито безкрайните изсъхнали поляни, защото отново трябваше да напусне своята родина.
Когато си бе отишъл първия път, той бе изпълнен със силна ярост и с голяма надежда, че неговите врагове в родните шатри ще съжаляват за взетото от тях решение. Когато си отиде за втори път, той тръгна горд и огорчен, като човек, който им бе помогнал и бе победил, а те го презираха неоснователно. Сега си отиваше за трети път — отблъснат от собствената си майка, както му се струваше сега, победен от онзи, комуто искаше да отмъсти, освободен от едно момиченце.
Можеше ли такъв човек да живее още? Кой не би го заплюл?
Сърцето на Матотаупа биеше слабо и неравномерно и той заспа от изтощение.
Не разбра отначало какво го събуди съвсем наскоро. Някакви шумове обаче бяха обезпокоили слуховите му нерви и мустангът му го побутваше с муцуната си, отначало леко, после силно. Матотаупа отвори очи и ги втренчи в ярката слънчева светлина.
Сега разбра, че бе дочул човешки гласове. Хора си подвикваха нещо прегракнало, съвсем изнемощяло. Той видя и фигурките, които се насъбраха около оставените от него следи и сякаш започнаха да спорят нещо оживено. Бяха четирима мъже, брадясали, без шапки, целите голи. Когато ги видя, Матотаупа си спомни онова, което Четан бе разказал през нощта в бивака на Мечата орда.
Матотаупа се изправи. Олюля се; защо, той сам не знаеше; но все пак успя да се задържи на крака и извика високо, много по-високо, отколкото говореха заедно четирите голи призрачни фигури:
— Хи-йе-хе! Хи-йе-хе!
Видя как четиримата се изправиха и вдигнаха изпосталелите си ръце за поздрав. Те нададоха разбъркани викове и се запрепъваха към възвишението, където Матотаупа отново седна. Той изправи само главата и едната си ръка, така че четиримата да знаят къде се намира и да не загубят посоката. Те се олюляваха, смееха се, ревяха и се сториха на индианеца почти умопобъркани. Може би бяха изгубили преди това посоката и бяха примрели от жажда.
Най-после те стигнаха подножието на възвишението. Единият понечи веднага да яхне мустанга, ала криво си беше направил сметката. Животното започна да хапе и да рита и недодяланият човек, който съвсем не беше майсторско творение на природата, се отърколи от страх и слабост в тревата.
Матотаупа се спусна по лекия склон и разгледа в долинката четирите фигури, които забързаха към него и започнаха да го разпитват един през друг, сякаш действително бяха изгубили ума си.
— Джо, Хенри, Бил и Шарлеман! — каза индианецът, който въпреки всичко, което бе преживял, и въпреки ужасните болки в изкълчените стави на ръцете все още бе запазил силата на гласа си.
— Аз ще ви отведа в блокхауса на беззъбия Бен, а вие ще ми се подчинявате. Аз казах, хау!
— Той знае имената ни! Проклето щастие, той ни познава! Човече, индианецо… ех, ех… ай, ай, ай!
— Аз съм Топ. Мълчи сега, Бил Петльоборецо! Аз вече съм те водил веднъж — теб и твоите хора. Този път обаче няма да се случи пак накрая да ме овържете. Внимавай добре, Петльоборецо!