— Но, братко… скъпи мой…
— Дръж си устата!
Индианецът се приближи към Хенри, който беше вече на края на силите си, вдигна го на мустанга и поведе заедно с коня редицата на изнурените и беззащитни мъже.
Ако бойците на дакота не усетеха малката група, ако по някаква причина се бяха отказали от преследването, имаше възможност да се спасят.
Докато петимата мъже се олюляваха, напрягайки сетни сили, през прерията по посока на Ниобрара, в блокхауса на беззъбия Бен вече се бяха разнесли какви ли не ужасни слухове за пълното унищожение на цяла група от проучвателната железопътна експедиция. Никой не знаеше от къде бяха дошли новините, никой не бе научил нещо по-подробно, но навред, където се срещнеха трапери, прерийни ловци, съгледвачи или дребни търговци, всички говореха само за това. Навсякъде, където земемерите вършеха проучвателната си работа сред прерията, настъпи безпокойство и ужас.
Блокхаусът на беззъбия Бен на южния бряг на Ниобрара беше достатъчно отдалечен от местата, откъдето трябваше да мине бъдещата железопътна линия, за да могат хората да се смятат сигурни за живота си, ала и достатъчно, близо, за да поглъщат най-жадно всички разнесли се новини. Поръчките за бренди се чуваха все по-често в тъмното помещение на блокхауса, осветено от насмолените факли. Стопанинът Бен слушаше напрегнато всичко, което посетителите на кръчмата му разказваха, за да го предаде след това по-нататък подсилено или омекотено, в зависимост от това дали слушателят му е коравосърдечен или по-нервен.
В блокхауса отново бе настъпила такава една вечер, изпълнена с дъх на бренди, тютюнев дим и новини. На ъгловата масичка вляво, където Шарлеман бе разговарял с Бил, седеше дребен мъж, чиято черна коса бе паднала върху челото. Бе изпил вече доста ракия; ръката му трепереше и разливаше от всяка чашка. Пръстите му целите бяха мокри; той се мажеше с тях по лицето и видът му можеше да отврати всеки, който още не беше пиян. Мислите на дребния човек обаче още работеха.
— Къде се бави Червения Джим? — подвикна той на кръчмаря, който тъкмо обслужваше съседната маса.
— Ще дойде тая вечер! — изгрухтя Беззъбия Бен.
Бен бе изгубил преди две години по време на въстанието на източните дакота в Минесота всичките си зъби и това му бе донесло прякора „Беззъбия Бен“.
— Доста бих се учудил! — подвикна дребният мърльо.
— Когато идва Джим, винаги има нещо за чудене.
Мина още половин час; очакваният влезе и затръшна тежката дъбова врата с шум зад себе си. Огледа се, махна нетърпеливо с ръка, когато дребният мърльо искаше да го отмъкне на своята маса, после отиде при Бен, който бе сервирал на една маса пушен мечешки бут и разговаряше там с клиентите си.
— Топ все още ли не е дошъл? — попита Джим, наричан също така Фред.
— Нали имаш очи сам да видиш!
— Аз пък не знаех, че съм имал. Благодаря за сведението!
Джим излезе от блокхауса и отиде да види конете, които бяха настанени в едно заградено място на южната тясна страна на сградата. Не можеше да реши какво да предприеме. Да намериш сам индианец в прерията, беше по-невъзможно, отколкото да усетиш там определен комар, защото комарът поне бръмчи и не се крие. Джим реши по-добре да остане да чака на уговореното място.
Той бе избръснал черно боядисаната си брада и сега се движеше тъй, както го познаваха хората в този край. От полицията на Минесота той не се страхуваше сред пустите местности на Небраска; чак толкова голямо не беше разкритото му в Минеаполис престъпление. Косата на главата му беше смешна, червена в основата си и все още мастиленочерна по краищата. Общият вид на Джим обаче никак не настройваше весело, макар той самият да обичаше често да избухва в силен смях. Сивозелените му очи бодяха, устните му бяха тесни, краищата на ушите — дебели. Енергията и физическата сила, които се излъчваха от фигурата и движенията му, по-скоро предизвикваха страх.
Не му се щеше да иде да си легне, не му се щеше и да се запие с останалите. Затова тръгна да обикаля около блокхауса и по брега на реката, остави вятъра да гали косите му, разглеждаше разположението на звездите и размисляше дали да си предложи услугите на железопътната компания и проучвателните експедиции като опитен прериен водач. Сега, когато навлязлата най-далеко на запад група бе унищожена, той можеше наистина да ги принуди да му дадат по-голяма заплата, отколкото плащаха обикновено. Отхвърли обаче тази мисъл, защото не му се щеше да се обвързва.
Изкачи се с бързи скокове на едно малко пясъчно възвишение, което се затваряше на юг от блокхауса от долината на Ниобрара, излегна се там и започна да наблюдава околността. Лятото беше много горещо; земята бе погълнала толкова много слънчева топлина, че за каления мъж беше много по-приятно да прекара нощта под открито небе, отколкото в задушливия въздух на блокхауса.