— Кръвопиец си ти, червени дяволе. Добре, пак аз ще черпя и теб, и гостите ти.
— Съветвам те да го сториш.
Джим се огледа и видя, че на масата, където той обикновено сядаше вляво в ъгъла, все още се въргаляше дребният мърльо, отпуснал глава върху ръцете си. Бен забърза натам, за да избърше масата.
— Моля, господа… аз ще ида да донеса няколко панталона и одеяла.
— И аз така мисля — рече сухо Джим.
Матотаупа инстинктивно си избра мястото до стената, което даваше възможност на седящия там да има сигурно прикритие зад гърба си. Джим седна до него на пейката край стената, а след това седнаха и четиримата изнурени мъже. Дребничкият мърльо вдигна леко глава, примига с очи и веднага отново заспа.
Джим разгледа още веднъж четиримата бели новодошли и кимна замислено пред себе си.
— Изглежда, индианците добре са се справили с вас! Предполагам, че ще изпратят срещу тях наказателна рота. Само да приключи гражданската война.
Матотаупа нададе ухо.
Разговорът обаче секна, защото дойде Бен с чашите и кана ракия. Веднага след това той извади от големите тежки, старателно заключени сандъци няколко одеяла и загърна с тях полумъртвите мъже. От другите маси клиентите поглеждаха към тях изпод око.
Джо пръв посегна към ракията. Джим вдигна чашата си за наздравица. После черно-червенокосият ловец се обърка към Матотаупа:
— Какво се е случило с ръцете ти? Висят като мъртви. Да ти ги наместя ли?
— Хау.
Джим веднага се зае с работа. Той имаше меча сила, всичко стана много бързо и по лицето на индианеца не потрепна нито един мускул. Той с нищо не показа външно също така и какво облекчение изпита, когато ставите му отново бяха наместени.
— А какво става с мечия пушен бут? — попита Джим кръчмаря.
— Свърши се за жалост. Но имам бизонско филе!
— От мен да мине. Побързай само! Няма нужда да го печеш много, много, освен ако не е бил някой стогодишен бизон!
Джо гаврътна вече четвъртото голямо бренди.
— Бъди разумен — предупреди го Джим. — Утре можеш пак да пиеш. Днес обаче в състоянието, в което се намираш, това може да ти коства живота.
Джо отвърна само с лудешки смях.
— Хвана го вече — каза Джим и вдигна рамене. Матотаупа седеше изправен на пейката край стената.
Бен беше поставил една чаша и пред него, но Джим не наля на индианеца. Матотаупа беше силно отслабнал, лицето му изглеждаше изтерзано не само от сивосините сенки под очите. Чертите на лицето му не изразяваха нито мъка, нито бяха разкривени от ярост; те просто изглеждаха мъртви. Джим го поглеждаше от време на време отстрани и макар да беше обръгнал, почувствува някакъв остатък от ужас или безпокойство за това, което ставаше тихо у другаря му. Той имаше още нужда от Топ. Нямаше да бъде добре, ако индианецът загинеше толкова рано.
От всичко на масата индианецът виждаше само Джо. Изсъхналият като мумия инженер и неговият безумен смях след втората чаша бренди бяха единственото нещо, което привличаше в този миг с пагубна сила вниманието на Топ.
— Какъв е този човек? — попита той Джим.
Джим не знаеше, но Шарлеман бе дочул въпроса. Дългият кокалест прериен ловец беше понесъл най-добре от всички прекараните мъчения, по-добре и от Бил, който трябваше да бъде месест или иначе нямаше да прилича на себе си. Дългият подръпна брадата си, която напоследък отново бе расла на свобода и напълно бе загубила желаната остра форма, и отвърна:
— Групата на Джо беше изпреварила всички групи на експедицията. Прекаленото честолюбие му изяде главата, пък и нашите. Сега вече е свършено. Ако искаш да знаеш до каква степен всичко с нас е свършено, достатъчно е само да погледнеш Джо.
— Хау — отвърна индианецът, направи малка пауза и повтори бавно: — Сега вече е свършено.
Върху лицето на Джо се появи усмивка, която изглеждаше съвсем карикатурна — някакво злорадо хилене.
— Ние обаче пак ще се върнем… — изломоти той и бързо продължи да пие. — Ние пак ще се върнем… пак ще се върнем… — Вниманието му се спря върху Топ и върху това, че чашата му стоеше празна на масата, и Джо побърза да я напълни. Ръката му трепереше; разля по масата, но после напълни чашата. — Наздраве!
Джим наблюдаваше сцената внимателно и напрегнато.
Върху устните на Матотаупа се появи същата ужасяваща усмивка, която се бе изписала върху лицето на Джо, изпълнена с присмех над самия себе и над целия свят.
— Наздраве!
Двамата пресушиха чашите едновременно.
— Може би ще умрем, както ни предсказа Джим — промълви Джо. Той загуби равновесие и както беше седнал, клюмна. — Да не мисля повече… Топ… е… най-добр…
Джо не беше вече на себе си. Главата му клюмна върху масата, както на спящия дребен мърльо до него.