Матотаупа се беше облегнал здраво на стената зад гърба си. Беше силно отслабнал, напрегнат и не беше свикнал да пие. Мисли и чувства кръжаха все по-бързо и по-бързо в съзнанието му, а сърцето му биеше лудешки.
„Да умра — мислеше той, — или да видя нещо съвсем различно от това, което е в действителност!“
Изби го пот. Мъртвешката застиналост, която бе завладяла цялата му вътрешност, сега се превърна в треперене, виене на свят, олюляване; цветовете, които виждаше, изгубиха формите си и се превърнаха в преливащи се пъстри слънца. Той се почувствува изведнъж с повишено самочувствие и силен; изпи бързо втора, после трета чаша, които Джим му наливаше. Сега на Матотаупа се стори, че би било съвсем леко да грабне Тасунка-витко над главата си и да го хвърли на пода. Страшен и мощен щеше да се изправи отново Матотаупа срещу всички свои врагове, той, някогашният боен главатар на племе на тетон-оглала. Всички, които го бяха обидили, щяха да бягат от него, страшилището на прерията.
Матотаупа започна да буйствува. Удари Шарлеман с юмрук в лицето и когато Бен притича, той измъкна ножа си от канията и го насочи към него. При това Матотаупа сам не знаеше дали всичко това беше действителност, или само му се присънваше.
— Мъртво пиян е — каза Джим и се облегна назад добродушно доволен, гледайки спокойно как Бен измъкна ножа от ръцете на Матотаупа и как двамата се вкопчиха в борба. Разбира се, индианецът бързо взе надмощие.
Летните нощи вече не бяха дълги. Само четири часа след полунощ слънцето излезе. Здрачът беше съвсем кратък и скоро небе и прерия се изпълниха с ярка златиста светлина.
Джим беше спал последните три часа край конете и отведе сега трите коня, които бяха негова и на Матотаупа собственост, на водопой. След като конете се напиха, към Джим се приближи Шарлеман. Беше получил от Бен панталони, а даденото му предишната вечер одеяло бе прехвърлил през раменете. Прецапа бос през поляната, приближи се до Джим на брега на потока и застана край двата коня, които Джим и Топ бяха отвлекли през онази нощ от стадото на проучвателната експедиция. Шарлеман приличаше на дълъг скелет с окачени върху него дрехи. Дясното му око се беше подуло, бузата му беше посиняла.
— Добре е, наистина много е добре, дето двата коня пак се намериха! — каза той съвсем доволен, въпреки жалкото си състояние и с лека ирония в гласа. Сигурно беше станал още по-рано от Джим и бе заел от някого бръснач, защото брадата му отново беше придобила заострената си форма.
— Глупав си ти и глупав ще си останеш! — отвърна грубо Джим, без да се съобразява ни най-малко с доброто мнение, което Шарлеман отново си бе възвърнал към собствената си особа. — Каква надежда можеш да храниш ти за тези два коня?
— Че ще си получа обратно единия от тях.
— Как така обратно?) Ти самият никога не си бил собственик на никой от тях.
— Аз не съм, но…
— Махни спокойно това „но“ от изречението си, защото нямаш абсолютно никаква полза от него. Никога не си притежавал нито едно от тези две кончета. Едното беше на Джо, а другото на Бил, това поне ние знаем със сигурност. Джо ще си получи обратно своята кранта, защото Топ е набавил друг кон. С жребеца на Бил обаче вие заплащате това, че Топ ви е довел дотук, иначе щяхте да изпукате като кучета в прерията. Ясно! Друго нещо да желаеш?
— Но ти не можеш…
— Аз мога всичко, за което другите хора дори не могат да мечтаят. Но сега един разумен въпрос! Какво смяташ да правиш занапред?
Шарлеман сви няколко пъти устни, после отново ги отпусна. След това реши да отвърне любезно на Джим, който сякаш също бе решил да стане любезен, макар че доста се бе ядосал за конете.
— Щом си набавя кон, ще се върна към канадската граница.
— Където си получил хубавото си име ли?
— Да, и където все още може да се живее по-спокойно. Тук долу, на юг, положението става доста напечено със строежа на железопътната линия.
— Прав си. — Джим си запали лулата. — А как мислиш да се сдобиеш с кон, за да се върнеш в Канада? Ами пушка? Ами нож?
— Та нали компанията ще трябва все пак да ни плати нещо, макар че не успяхме да свършим работата тук.
— Дълго има да се джънкате с тях. Може би са фалирали, а може би правителството ще сключи договора със съвсем друга компания. На твое място аз бих тръгнал по свои пътища.
— Само че човек трябва да знае някакъв път!
— Така е, така е. На тебе ти липсват идеи. Човек трябва да има идеи. Само че ти нямаш. Забравих това!
— А ти на какво разчиташ, черно-червен рошльо?
— Аз разчитам на една прекрасна идея. Можем да поговорим за нея довечера.