В чисто поддържаното помещение само няколко маси бяха заети.
Абрахам се насочи към една маса край стената, където седеше един-единствен посетител — висок, около тридесетгодишен мъж, който правеше впечатление не само със заострената си брада. И облеклото му от фина кожа с много ресни беше много по-добро и същевременно по-пъстро, отколкото се среща обикновено у каубоите и ловците. На масата пред него стоеше празна чаша. Бузите му бяха зачервени, очите му блестяха.
— Абрахам! — извика той. — Кого ми водиш? Нима наистина и действително лично сина на моя спасител, сина на Матотаупа?
— Тъкмо него ти водя на масата, Шарлеман! Абрахам представи и Мъдрата змия и тримата се настаниха на масата край Шарлеман.
— Питай сега каквото искаш да знаеш! — насърчи Стария Абрахам Харка. — Шарлеман с удоволствие ще ти даде всички сведения!
Харка разсъждаваше. Беше изненадан, почти потресен от лекотата, с която му се бе предложил случай да научи нещо за баща си. Беше предполагал, че ще се наложи да търси новини, а ето че те му се предлагаха без никакво негово участие. Това беше странно. От друга страна обаче изглеждаше, че онова, което щеше да научи сега, не беше хубава новина. Момчето се приготви за всичко и остана съвсем сериозно и въздържано.
— Защо Шарлеман нарича моя баща свой спасител? — попита най-напред Харка.
— Охо, това беше едно отчаяно дяволско и ужасно положение, в което твоят баща ни намери сред прерията! Аз и останалите бяхме работили в проучвателната железопътна група, която бе достигнала до най-предна линия, между Северен и Южен Плат. Тия проклети типове от Мечата орда и Тасунка-витко всеки ден ни поднасяха нова изненада, ту убиваха някого, ту просто отвличаха някой от поставите ни, ту прострелваха шапката на инженера от главата му, докато накрая ни изтровиха всичките, та останахме само четирима. Аз имах честта да бъда един от останалите живи. Нас четиримата те ни обезоръжиха, съблякоха ни, както ни е майка родила, и ни подгониха из прерията. Голямо удоволствие беше! Сред тоя пек — ни вода, ни храна, та накрая и пътя изгубихме! Вече беше ударил последният ни час, когато Матотаупа ни откри и ни доведе до станцията на Беззъбия Бен. Прекрасен боец е баща ти. Можеш да се гордееш с него, момчето ми!
— Откъде знаеш, че съм негов син?
— Откъде ли? Ами че Стария Абрахам ми го каза.
— Кога се раздели с баща ми?
— Преди няколко седмици. Той тръгна предния ден от търговската станция заедно с Червения Джим към Черните хълмове. Казват, че там се мотаел и Тасунка-витко, след като вече бяха ликвидирали нашата проучвателна група.
Харка усети как сърцето му се блъска в гърдите.
— Защо — попита той сега Стария Абрахам и вече едва успяваше да сдържа и прикрива възбудата си, — защо смяташ, че баща ми няма да се върне повече тук?
Абрахам барабанеше с пръсти по масата и не се осмеляваше да отговори, сякаш му беше трудно.
— Защо ли? Да, знаеш ли, моето момче, баща ти каза такова нещо, преди да замине оттук с този Фред или Джим, или както изобщо се казва тоя тип.
— Спомена ли моят баща Матотаупа някаква причина за това?
— Той самият не. Но казваха, и сега вече всички го говорят, че бил застрелял в Минеаполис някого и полицията го търсела. Полицията знаела, че е намерил убежище при черните ходила. Възможно е те да го потърсят при главните вождове и да изискат от тях да им го предадат, а теб искали да настанят в пансионат за индиански деца, където трябва да получиш цивилизовано възпитание от белите мъже.
— Кой казва това?
— По-добре питай кой не го казва? Тук всички вече го знаят и затова предполагам, че баща ти ще предпочете да остане в горите и прериите на Юга.
Настана дълго мълчание. После Мъдрата змия взе думата.
— Това ли е всичко, което белите мъже имат да ни кажат?
— Да.
— Добре. Чухме го!
При последната дума Мъдрата змия се изправи и Харка веднага последва примера му. Двамата индианци излязоха от блокхауса и прекосиха заедно двора към портата. Вече се беше стъмнило и портата беше затворена, но те се покатериха бързо през палисадата и после тръгнаха спокойно към разположилите се край езерото техни хора.
Там двамата бойци и Силен като елен седяха край загасващия огън; сега и новодошлите седнаха край тях. Повърхността на езерото беше черна и гладка като огледало. Върбовите храсти се очертаваха като нежни сенки. Звездите трептяха на нощното небе, безбройни и далечни. Откъм блокхаусите се дочу кучешки лай. Инак всичко беше тихо.
След като петимата поседяха известно време мълчаливо, Мъдрата змия попита:
— Твърдокаменни Харка, убил ли е твоят баща бял мъж? И кой е бил той?