— Моят баща уби един бял мъж, защото той беше недостоен и издевателствуваше над червените мъже. Името му беше Елис.
— Той беше ли вожд сред белите мъже?
— Беше нещо подобно на водач на малка група.
— Добре. Утре ние ще се върнем в нашите шатри и ще поговорим за това с нашия вожд Горящата вода. Аз казах.
Заключителните му думи означаваха, че до предвиденото съвещание нямаше какво повече да говорят по този повод.
Мъдрата змия се загърна в завивката си и легна да спи. Двамата останали бойци последваха примера му, момчетата — също. Всеки постави оръжието до себе си. За стража бяха достатъчни вниманието и добрият нюх на мустангите, пък и самите спящи, които бяха навикнали при най-малък ненадеен звук или движение да скочат из завивките си.
Харка само се преструваше на заспал. Беше затворил очи, ала мислите му дълбаеха и човъркаха.
Баща му беше тръгнал на път заедно с Джим, с човека, за когото се говореше, че с хитрост упоил вожда Матотаупа, за да измъкне от него тайната на някакво златно находище в Черните хълмове. Харка твърдо вярваше в невинността на баща си, но нямаше доверие в по-нататъшните намерения на Джим. Всички бели мъже в станцията на Стария Абрахам говореха, че Матотаупа е убиец, а Харка — син на убиец, и затова двамата трябва да бъдат заловени. Така опората за новия живот на Харка при хората на сиксикау рухна. Безпокойството за баща му започна да го гризе, хапеше чувствата му като зъл звяр. Освен това той се срамуваше да се превърне в бреме за бойците на сиксикау, които бяха приели него и баща му за свои гости.
С пламнали очи той стана скришом през нощта, за да се промъкне тайно. Искаше по този начин да освободи бойците на сиксикау от задължението да решават дали да го вземат под закрилата си срещу белите мъже, или не.
Изглеждаше, сякаш никой не бе забелязал как Харка се изправи, сгъна завивката си и освободи своя сив жребец. Може би никой не искаше да го забележи. Той поведе малко коня си ходом, за да не предизвика шум, който все пак можеше да събуди спящите. Когато храстите и няколко малки дървета можеха вече да го прикрият, той погали сивия си жребец по ноздрите и понечи да го яхне.
В този миг обаче край него изплува една фигура и той веднага разбра кой бе дошъл. Силен като елен!
— Харка! Какво правиш!
— Отивам си. Отивам при баща си.
— Харка…
— Не казвай нищо. Аз съм решил.
— Кога ще се върнеш пак при нас?
— Когато ще мога да положа при вас изпитите, които ще ме направят боец. Аз не съм убил никакъв бял човек и белите мъже не могат да ме обвинят. Щом стана мъж, те няма да могат повече да ме затворят в техните възпитателни затвори.
— Твърдокаменни Харка, аз имам една молба.
— Не мога да ти откажа. Но не бива да ме молиш нещо, с което не мога да се съглася.
— Съгласи се да станем кръвни братя, преди да си вървиш, за да бъда сигурен, че един ден ще се върнеш в нашите шатри.
— Да го направим!
И двете момчета извадиха камите си и всеки се одраска по ръката, така че да потече кръв. Смесиха кръвта си и това беше знак за тях, че братската им връзка щеше да бъде ненарушима.
Когато прибра двуострата си кама в канията, Харка погледна още веднъж своя другар, когото дълго вече нямаше да вижда. Образът на стегнатата изправена фигура дълбоко се запечата в съзнанието му.
После той яхна мустанга си и без да каже нито дума повече или да се обърне назад, подкара коня в лек галоп към нощната прерия.
Силен като елен проследи с поглед отдалечаващия се; видя как сянката на младия ездач ставаше все по-малка и по-малка и шумът заглъхна в ушите му.
Тази разлъка беше в живота на сина на вожда, който дотогава бе протичал в спокойно и здраво русло, първата голяма болка и първият голям, останал без отговор въпрос. Кой носеше вината за това, че Харка трябваше да си отиде? Белите мъже ли? Или Матотаупа? А може би и бойците на сиксикау, които не размениха през тази вечер нито една мила дума повече с Харка? Ъглите на устните на Силен като елен потръпнаха. Не му се искаше да се върне при спящите бойци. Сложи ръка върху порязаното място на кожата си, откъдето бе изтекла кръвта, за да се съедини с кръвта на Харка. От днес нататък той имаше кръвен брат. Това щеше да бъде неговата тайна. Той с никого нямаше да говори за нея. Може би съществуваше един-единствен човек, който можеше да го разбере в голямата мъка и голямото съмнение. Ситопанаки сигурно щеше да го разбере. Той беше сигурен, че тя щеше да изпита същата мъка като брат си Силен като елен, задето Харка нямаше да се върне повече в шатрите.
Младият сиксикау стоя дълго сам. Най-после се насили да се върне при останалите и да легне отново да спи. Те нямаше нужда да знаят колко дълбоко бе наранен той.