Мърморейки под мустак непрекъсваема поредица от ругатни, Шарлеман стигна до блокхауса и кръчмата и се напи още от ранна утрин.
Когато усети, че почва да му се вие свят и виждаше стаята само като в мъгла, той попита Стария Абрахам:
— Абракадабра, какво ще кажеш, има ли смисъл и ще мога ли да проследя следата на тоя некадърен хлапак?
— Можеш да се опиташ, Шарлеман, но Хари е син на Матотаупа и ако той не желае да го намерят, ти няма да го намериш. Прекарал е добра школа.
— Още едно бренди, Абракадабра! Сега вече всичко ми е все едно.
Кръчмарят седна до Чарлз.
— Какво си се окумил толкова! Остави го това червено хлапе да си върви, където иска! Да не би ти да си му баща!
— Абракадабра, ти си невинен като новородено! Бащата на този хлапак знае къде в Черните хълмове има злато! Разбираш ли?
— Ах, такава ли била работата? Е, тогава ще ти донеса още едно бренди, но моля ти се, след това ще си отспиш навън, докато изтрезнееш. В моята кръчма няма място за пияници!
Абрахам се отдалечи, а Шарлеман гледаше тъпо подире му. Мислите му се замъглиха.
Трима в пещерата
Твърдокаменния Харка Нощното око съвсем не се самозалъгваше за трудностите, които го очакваха. Сам човек, макар и да притежава кон, оръжие и огниво, беше едно дребно и лесно уязвимо същество сред буйните реки, непроходимите гори и голата степ, сред гладните диви зверове и неприятелски настроените хора, както и сред бурите, студовете и снега, каквито щеше да донесе предстоящата зима.
Когато тръгна сам на път, Харка не само бе наясно какви изпитания и опасности го очакват, а имаше представа в общи черти и как да се справя с тях.
Първата му трудна задача беше да прекоси широката река Мисури. Момчето бе чувало вече много за нея; на родния му език тази река се наричаше „Мини-сос“, което ще рече „кална вода“, и Харка бе видял вече миналата година мощните й води на юг край Омаха. Горното течение на голямата река с буйните води, водопади, бързеи и водовъртежи той още не познаваше. Все пак, откакто бе ходил на лов заедно със Силен като елен в областта на вливащите се в Мисури реки, той си бе създал жива представа за нея.
Харка подкара сивия си жребец по-бързо. Не искаше никой да го настигне и смяташе да прекъсне следата си, прекосявайки Мисури. Язди цялата нощ. Сутринта, когато вълците отиваха да спят, той също спря за почивка, загърна се в завивката си и спа няколко часа на едно слънчево място край коня си. Беше взел със себе си малък запас от сушено и стрито на прах бизонско месо, което предвидливо пестеше. Най-напред изяде кокошката, която бе взел със себе си. По пътя към станцията бе убил със стрелите си три прерийни кокошки; едната бе изял на брега на езерото, една бе останала там за другарите му, една бе взел за себе си; сигурно всеки би одобрил постъпката му. Сивият жребец пасеше; той също бе изгладнял.
Едно ранно утро младият ездач стигна долината на Мисури. Тук тревата беше все още сочна и сега, през есента. Глинестата почва на възвишението, което се спускаше редом с долината, блестеше червеникаво. Реката шумеше в своя бяг. По засъхналата попукана тиня на брега можеше да се види докъде водите се бяха прибрали от летните горещини.
Сивият жребец пи жадно и Харка също легна на брега и пи на дълги глътки, после напълни меха за вода. След това момчето завърза предните крака на коня, остави го да пасе и си направи въдица от няколко косъма от опашката на сивия жребец и една дълга върбова пръчка. Намери във влажната пръст край водата червеи и други животинки, които можеха да му послужат за стръв. Преди да започне да лови риба, той се покатери на едно възвишение, за да огледа още веднъж основно околността. Наоколо беше пусто; тук сякаш нито живееше, нито минаваше човек. Затова Харка се върна успокоен на брега и хвърли въдицата във водата. Реката беше пълна с риби и след един час младият въдичар би могъл да засити със своя риболов обитателите на цяла шатра. Събра сухи съчки и за първи път, откакто бе тръгнал на път, си накладе огън. Изкорми старателно рибите и ги опече в жарта. После яде сам за шестима. Кой знае кога щеше да му се удаде отново да се нахрани така богато и спокойно! Беше съблякъл дрехата си от лосова кожа. Остави слънцето да пече гърба му и поспа два часа. Когато се събуди отново, огледа брега и реката, разсъждавайки как най-добре би могъл да прекоси буйно течащата и коварна река. Лодка нямаше, значи, трябваше да преплува заедно със своя сив жребец. Всичко, което носеше, можеше да се мокри, щом това беше неизбежно, дрехите също, само не револверът и патроните. Затова Харка отряза купчина тънки върбови клонки и оплете от тях кръгла кошница. Това всъщност беше женска работа, но когато се наложеше, и той умееше да я върши. Кошницата бе удобна. Освен револвера и патроните си, той подреди в нея стрелите, брадвата, гъвкавата тояга и дрехите и завърза всичко на главата си.