Лъка и ласото прехвърли през рамото и гърба си.
Нямаше намерение да скрива мястото, откъдето щеше да навлезе в реката. Знаеше, че водата носеше силно, и ако не го погълнеше някъде със своите водовъртежи, той щеше да достигне другия бряг доста надолу по течението. Там, където щеше да излезе на отсрещния бряг, той смяташе старателно да прикрие следите си. За целта най-подходящо му се стори коритото на малка странична река, която се вливаше доста надолу на юг в Мисури.
Слънцето тъкмо бе прехвърлило зенита си, когато Харка се изправи. Завързал кошницата на главата си, той яхна коня и го подкара към водата. При това гледаше да остави на животното колкото се може повече свобода, защото дивите коне добре познават буйните води и се научават още като малки да достигат заедно със своите майки до другия бряг, без да се удавят. Когато мустангът изгуби почвата под краката си и вече бе достигнал доста навътре, за да няма опасност, че ще иска да се върне обратно на брега, Харка го остави сам и заплува край него. Не се отделяше от животното, което полагаше всички усилия, за да се избави от опасното течение. Харка загребваше силно с две ръце. Буйното течение го повлече, ала веднъж го вкопчи на едно място и водовъртежът едва не го повлече на дъното. С мъка успя да се откъсне от страшната сила и да се добере със сетен дъх до сивия жребец, който вече виждаше отсрещния бряг пред себе си и се стремеше със сляпа ярост към него. Харка усети тинестото дъно под краката си почти едновременно с коня и тъй като сега животното се придвижваше по-трудно и копитата му непрекъснато затъваха, момчето успя да го настигне и да го хване за юздата.
Когато изведе жребеца нагоре по малката съседна рекичка, той го води доста дълго нагоре по течението в южна посока. Напредваха във водата трудно и бавно, но по този начин можеха най-лесно да прикрият следите си. Едва вечерта момчето скочи от коня, пусна го да се изкачи свободен на твърдия бряг, само с прехвърлено през врата ласо, а сам излезе върху ниската трева, като се стараеше да стъпва леко и почти не оставяше никакви следи. Изчака коня да потича на разни страни, като го държеше за дълго отпуснатото ласо, после изтича леко, яхна го и препусна. Беше толкова лек ездач, че преследвачи едва ли биха могли да заключат по отпечатъците на копитата на коня кога го е яхнал. До късна нощ остави коня да тича както си иска.
Най-после го спря. Предположи, че никой преследвач не би имало за какво да търси цял ден дирите му. Затова реши, че сполучливо бе прекъснал следата си.
Кон и ездач вече бяха отърсили водата от себе си. Харка извади всичко от кошницата; нещата бяха останали сухи и той бе доволен, че преминаването на реката му се бе удало така успешно. Реши, че сега и на него, и на коня му се полага дълга почивка и простря завивката от бизонска кожа, която съвсем се бе измокрила, да съхне върху храстите.
Следващата цел на Харка беше фермата на Адамсън. Може би щеше да успее да получи там кожена дреха и нови кожени мокасини за през зимата. Не бе искал да се бави в станцията на Абрахам с подобна покупка. В бивака на сиксикау бяха останали кожите от шестте бизона, които Матотаупа бе убил, и кожата на убития от Харка женски бизон. Те не бяха още добре ощавени, но въпреки всичко той можеше да ги размени за зимно облекло. Харка помисли само бегло за това загубено имущество. Вече бе навикнал да започва все отначало. Единственото нещо, което го бе придружавало и му бе останало от нощта на бягството му от шатрите на Мечата орда, бяха конят и завивката от бизонска кожа. Колкото по-самотен ставаше, той изпитваше към своя сив жребец и към завивката, върху която бяха изобразени геройските успехи на баща му, все по-голяма привързаност.
Харка се натъкна на следи, които му подсказаха, че наблизо има индиански бивак, и старателно ги избягна. Дори жителите на тези шатри да бяха сиксикау или мандани и да не проявяха враждебност към Харка и да нямаха намерение да го задържат, той все пак нямаше никакво желание да дава сметка комуто и да било откъде идва и накъде отива.
Да се намери фермата на Адамсън в тая пуста прерия, не беше никак лесно, ала Харка реши, че не е невъзможно. Томас и Тео му бяха посочили мястото, освен това белите хора обикновено правеха големи огньове, чийто дим индианците не само надушваха с вятъра на разстояние от няколко мили, но и можеха да го забележат най-малко на двадесет километра. Харка трябваше да внимава само да не попадне в ръцете на някое племе на северните дакота и затова стана много предпазлив. Спираше се често, за да оглежда околността; проследяваше внимателно всички следи. Обедите му ставаха все по-бедни. Веднъж ограби една миша дупка, в която намери малък запас от диви репи. Друг път успя да убие едно прерийно куче, дребен тлъст гризач, малко по-голям от катеричка. Не се осмеляваше вече да запали огън обаче и затова — макар да засити глада си — удоволствието беше само половинчато.