— Все пак трябва да се сравнявам с някого.
— От време на време — може. А иначе — само със себе си. Днес трябва да си по-добър от вчера. Утре — по-добър от днес. Това е. Съвсем просто, но иска много работа.
Тишина. Страните на момчето леко са се зачервили. То упорито присвива устни.
— Днес бях по-добър от вчера. А вчера — от онзи ден.
Мъжът повдига въпросително вежди.
— Откакто намерих топката, тренирам всеки ден. Просто е н невероятно удоволствие да я пипаш. Имам чувството, че е жива — момчето неуверено се усмихва. — Сякаш е омагьосана принцеса.
— Радвам се да го чуя — казва съвсем сериозно бащата, а погледът му умислено се плъзга встрани.
Магия
Другите излизат от съблекалните и тръгват към изхода, като още отсега вдигат капишони или нахлузват шапки — този декември се оказа доста лют.
— Чао, шампионе — ме поздравява нестроен хор, точно когато шутирам от дъгата.
— Чао — вдигам приветствено ръка след приземяването. Топката завършва полета си в мрежичката, а аз се втурвам напред, за да я подхвана при отскока и да я забия в коша. Както винаги два сантиметра не ми достигат и тя отлита обратно. Някъде около центъра я настигам и вихрено атакувам противоположния кош, този път успешно.
— Кога почваш сесията? — треньорът грижливо, един по един, оправя пръстите си в ръкавиците.
— В сряда съм на математика.
— Нямаш много време — опитва се той да изглежда загрижен, докато аз чинно стоя, въртейки топката в ръце. Странно, след година и половина непрекъсната игра тя изглежда съвсем нова. Само надписът се е поизтрил и едва ли някой би могъл да разчете останалите неясни криволици.
— Ще го взема, тренер — уверявам го. — Не съм вече заек, знам как да уча.
— Добре, добре. Приятна вечер — и докато крачи към вратата, подхвърля през рамо. — Все пак не се преуморявай. Знаеш, че не си достатъчно висок, за да забиваш топките в коша.
Сега ще хлопне външната врата, ще се върне на пръсти и ще наблюдава иззад завесата как се нося ту към единия, ту към другия кош, за да тренирам отскока си. После ще си тръгне, горд, че е успял да мотивира най-обещаващия си играч да работи цял час, след като другите са си отишли, борейки се със самотата и умората. Умората! Откакто намерих топката, не съм се чувствал уморен. Тя е едновременно приятел и противник. Тя ме възбужда и въодушевява. Тя е като мечтана награда, като възторжения рев на публиката, като нова любовница.
Публика
Залата кънти, стените вибрират, вратите към фоайето са изплезили синкави езици от дим. На третия ред почервенял кръглолик запалянко, на косъм от инфаркта, е обърнал гръб на игрището и дирижира плътната група почитатели на единия отбор, която с цяло гърло отбелязва изравнителния кош в последните секунди. Продължения! Бащата изважда кърпичка и попива потта от челото и врата си. Като я прибира, с учудване забелязва, че ръцете му треперят.
Професионализъм
Сами ми прави идеален заслон. Преминавам край него и зад гърба си тиквам топката в ръцете му. Спирам рязко и пазачът ми продължава неудържимо извън игрището. Човекът на Сами, който не е забелязал подаването, го изоставя и се хвърля към мен. Удължавам заблудата му, като небрежно отскачам и сетне с удоволствие го наблюдавам как се носи като гигантски паяк на фона на тавана, опулил очи в празните ми ръце. Оглушителен рев ми съобщава, че Сами е вкарал.
Най-после нещо радостно този ден — печелим мача.
Синът
— Какво стана с оная топка? Още ли тренираш с нея?
— От време на време. Иначе я нося на всички турнета. Тя ми е талисманът.
„Глупаво започнах. Трябва да сменя гамбита“ казва си бащата и премерва добре тона си, за да се получи полуконстатация-полувъпрос:
— Не изглеждаш особено радостен.
— Нямам причина.
— Защо? Спечелихте, ти игра великолепно…
Свиване на раменете.
— Играта не ти ли доставя удоволствие?
— Много рядко. След като си играл три години като професионалист, можеш да мислиш само за победата. Другото няма значение.
— Даже публиката? Тя те обожава.
— Гледам да не я забелязвам. Между другото, вече не е същата. Сякаш са я подменили. Станала е като въртоп. Стреми се да ме погълне и трябва да се боря с все сила, за да остана на повърхността. Щом свърши мачът, разбирам, че е изсмукала от мен и радостта, и майсторлъка, и дори умората, и че не съм потънал просто защото ме е оставила обран като празна шушулка.