— Значи и ти си усетил — бавно отронва бащата, а очите на сина му се впиват в неговите като две черни остриета. — Лицата са същите, някои ги помня от години, но хората са се променили. Когато техните любимци побеждават, вече не се радват, а злорадстват. Радват се с отрицателен знак — затова, че противниковият играч не е вкарал или се е контузил, или пък са го изгонили. Това не е публика. Поне не такава, заради която да си заслужава да играеш. Не си ли мислил да се откажеш?
— Не мога. Не играя само заради публиката, играя и заради себе си.
— Но това вече не ти носи нищо.
— Не е тъй. Като оставим настрана парите, това е въпрос на гордост. Играта е нещото, което умея най-добре. Може би по-добре от всеки друг. Ще трябва да се преборя.
Публика
Половината от публиката, която ме обожава, ме освирква, другата половина освирква съдията. Треньорът ме извиква на резервната скамейка — натрупах четири фала, а в края на мача ще му трябвам.
Той седна, извади от сака неостаряващата топка и я запремята в ръцете си. Внезапно усети, че всичко му е опротивяло — дори и топката. Погледна я с отвращение. Беше като яйце на гигантски паяк, като смъртоносна мина, като кръвясало око на великан.
Баща ми е прав: тия не могат вече да се радват, а само да злорадстват. Ето пак — свиркат, подиграват се и се смеят. Сигурно някой е опитал да стреля отдалеч и не е уцелил. Да свиркат, много ми пука.
Той подложи топката зад тила си и се отпусна назад. После уморено затвори очи.
Магия
Къде съм, Господи? Откъде се взе тази кръгла зала, тези екрани, тези странни, безстрастни създания? Защо не ме забелязват, защо не мога да помръдна? Не, не са екрани, а прозорци — прозорци със стъкла, през който сигурно се вижда само в едната посока. Защото зад тях е спортната зала с бушуващата публика и с моите съотборници. И никой нищо не забелязва. Вдясно зад прозореца е масажистът, който седеше до мен, а вляво — треньорът. Пак са от двете ми страни, но са отдалечени на двайсет метра. А чия е тази глава точно отпред? Жалко, един от тия странни хора ми пречи да видя номера на фланелката. Слава Богу, става. Колко неприятно лице има. Безжизнено като гипсов бюст. Господи, десетка! Моят номер! Ако това съм аз, къде се е побрала цялата тая стъклена сфера? Стената беше зад гърба ми. Ще полудея. Хайде, спокойно, момче, спокойно! Поеми дъх, издишай бавно и помисли. Мисли! Първо: това призраци ли са или хора? Хора са, ако се съди по това, как се беше огънал столът под оня, който стана. А може и да не са точно хора, а някакви извънземни. Какво ли правят?… Наблюдават. Наблюдават, само че не мача, а публиката. Какво пък толкова интересно може да има в публиката? Хм, не разбирам. Значи наблюдатели. Наблюдатели е точната дума. Очите им са алчни, очите им са като въртоп, който иска да изсмуче всичко. Какво ли пък можеш да изсмучеш от публиката? Интересно, топката лети насам и ще падне точно върху тавана на стъклената зала. Дали ще го пробие?
Залата потрепна в ръцете му, той се напрегна и я хвърли към съдията. Съдията пое топката, без да забележи смяната, и я подаде на играча до него.
Радост
Отначало се засмя тихичко, но сетне ясно си представи как съществата в стъклената зала щуро се тупкат заедно с нея по цялото игрище и смехът му се смеси с възгласите на публиката, а по бузите му потекоха сълзи. Треньорът го погледна с недоумение — отборът желязно губеше — но после сам се зарази и, хълцайки, даде знак на съдията, че иска смяна.
Така две минути преди края той влезе отново в игра, ухилен до ушите, с актив от четири фала и пасив — за целия отбор — от девет точки. Времето потече лениво като мед и мъжът успя да се наслади на всички избледнели и потънали в паметта му неща, които изведнъж възкръснаха и върнаха някогашните си цветове — на безпогрешния дрибъл и вихрените пасове, на красивата парабола, завършваща в коша, на съвършените финтове и растящата еуфория на публиката, която беснееше по трибуните и не вярваше на очите си. А в последните секунди, когато успя да открадне топката от противника и се устреми към коша, възторгът на тълпата му даде сили за онзи невероятен скок от чертата на фала, при който за миг видя обръча отвисоко — точно преди да забие с две ръце победния кош. Публиката избухна, избухна и топката. Ослепителни бръчици прорязаха повърхността й и, затворил очи, той усети топъл лъх върху лицето си. Съиграчите му бяха прекалено възбудени, за да обърнат внимание на сълзите му, макар че някои доста се учудиха на начина, по който събираше червените гумени дрипи от пода — безкрайно внимателно, сякаш отломъци от прекрасна кристална ваза.