— Гледай, хер Сребров! — очерта широк кръг с ръката си хер Нунке. — Не е просто природа — храм! Храм, подреден сякаш от Божията ръка. И каква хармония. Учи ни на хармония, но ние, хората, сме лоши ученици — рушим, грабим, убиваме.
Хер Нунке сведе погледа си към голямата река. Бавните й, сребристи води плавно се виеха през равнината.
— Каква сила и мощ носят тези води, а не вървят пряко, не рушат безогледно — вият се. И ако, все пак, отнемат нещо от някъде, наслагват го на друго място — съграждат. А през целия си дълъг път напояват, напояват. На това трябва да се научат умните и силните, хер Сребров, за да оцелеят и те, и света. На Разум, не на Безум!
Странно прозвучаха тези две думи, изговорени с главни букви от хер Нунке. Странно, но и обяснимо, Дано Сребров знаеше каква безумна сила се надигаше в родината на хер Нунке, а неговата философия никак не се вписваше в тази сила.
Какви ли ще са последиците от безумието на тази сила за света и за самия хер Нунке?
— Ти си млад, умен и силен, хер Сребров. И ще ставаш все по-силен. Учи се от този храм и… Бог да ти е на помощ!
Хер Нунке сбута коня си и препусна.
Дано Сребров знаеше, че в дома на Ботуна го очакват, но не бързаше. Остави конят да го води. Искаше по-дълго да повърви под купола на този храм, който залезът правеше още по-величествен и плавен във формите и прехода му от ден в нощ. Хармония! Хер Нунке не знаеше, а може би се досещаше, че тази религия бе и негова. Не случайно така си допаднаха.
В голямата одая на Ботуна се бяха събрали всички. Дори Юзчето и малкият Моллов не липсваха.
— Влизай, Дано! — покани го Ботуна. — Седни тук! — посочи мястото до себе си. От другата му страна бе Стоян Моллов. Останалите се бяха настанили срещу тях, всеки на мястото си.
— Казвай новините, какво рече немецът? — подкани го Ботуна. Старият чорбаджия бързо бе схванал изгодата от железницата за себе си. Колите с неговото жито нямаше да бъхтят двайсет километра до далечната гара, а щяха да пълнят вагоните тук, под носа му.
— Новините са добри — каза Дано. — Железницата ще мине през Землен, решено е.
— Хе! — тупна коляното си Ботуна. — Как няма да е решено, като трасето през Землен е по-дълго, ще се пробива и тунел, и предприемачите ще лапат по-голяма плата, знам ги аз!
Стоян Моллов се намеси:
— Но ще плаща държавата, а тя…
— … каквато е грабежна! — смръщи се Ботуна. Той имаше стари и ежегодни сметки с държавата, която въртеше цената на житото както й е угодно.
— Защо грабежна? — обади се Христо Моллов. — Гледа си интереса и тя. Като тебе, Ботуне. Ако не гледаше твоя интерес, щеше ли да пратиш гарата далече от Землен.
— Така-а — проточи Ботуна и сърдитите му очи притиснаха Христо. — Чувай сега, пиле шарено! Земя не се дава, нито се плаща, нито се заменя с друго, защото е една, като живота. Всичко останало има цена, земята и животът нямат. Най-потребната машина на света, ако отхапе и един залък от земята, вредна е. Защото всичките машини не могат да ти върнат този залък, ясно ли ти е?
Христо наведе глава. А Ботуна неочаквано се засмя и се обърна към Дано:
— Благодарен съм на бога, Дано, че не ти е дал очи за земя. Иначе, каквато порода си, да си ме глътнал до сега. Но се моля да ти даде поне душа за земята — да я пазиш. Да я пазите! — обърна се към всички Ботуна.
Тази изповед на Ботуна затрогна Дано.
На път за дома си мислеше колко ли време ще изтече, докато съвременния човек свърже техническия прогрес с живота така, както Ботуна свързва земята с живота!
Пак разточителство! — едва не възкликна на глас Дано, когато видя дома си отново обилно осветен, преливащ от светлина.
Не допускаше този път Ана да е дошла сама. Фойерверките вероятно са за самия Първов. Въпросът е кой още?… Възможностите на блестящото черно-сребристо ландо са за четирима. Значи, трябва да прибави Топчев, и защо не — Симеонов.
Предположенията му се потвърдиха още на широкото мраморно стълбище. Точно те, четиримата, го очакваха в остъкления хол.
Предстоеше малък цирк. Посещение и дресура на див хищник. Но това противоречеше на основния закон на дресурата: един хищник — един дресьор! Тук са трима, блестящи при това. Единствен Топчев, тъмния и космат финансист ще отморява очите му като жив въглищен къс. И ще има предимството да наблюдава атракцията гратис. Върви му на безплатни зрелища.
Когато отвори вратата на хола, към него се вдигнаха три чифта очи, Топчев не го удостои с вниманието си. Но бледото, безизразно лице на Дано едва ли им предложи богата гледка. Пепелносиви очи и силни кости, нищо друго. Симеонов обаче го гледаше с открит възторг, докато Ана го обливаше с подчертано собственически поглед — за пред Симеонов, разбира се. Първов свали очилата си, но и така не долови никакво вълнение от успеха върху лицето му.