Топчев се бе изтегнал удобно и свойски, и отправил антрацитните си очички между „хищника и дресьорите“, вече се наслаждаваше на първите мигове на атракцията. Двойната му гуша потрепваше ситно-ситно от безгласен смях.
— Добре дошли — поздрави Дано. След което се представи на Симеонов: — Дано Сребров!
— Благодаря, благодаря! — закланя се стажантът, като сплиташе и разплиташе тънките си пръсти. — Казвам се Симеонов.
Дано кимна, седна срещу гостите си и отправи пепелносивите си очи над главите им. Настъпи неловко мълчание. Все едно им казваше: „Ето ме, започвайте!“. След поредното сплитане и разплитане на пръстите си Симеонов се почувства задължен да оживи мълчанието:
— Напоследък много се шуми около вашето Землен, господин Сребров! Изкушен бях да видя с очите си този ваш малък, черен Клондайк, затова с радост приех поканата на господин Първов.
Дано му отговори с едва загатнато кимване, но с ъгълчетата на издължените си очи внимателно изучаваше този млад мъж, на когото природата бе отнела мъжествеността. А когато природата отнема нещо, тя притуря друго, така че пред него може би стои опасен противник.
— И съм възхитен — продължи Симеонов. — Сред този пасторал, сред сънните хълмове насред патриархална България — каменовъглена мина, железница!… Разкажете, господин Сребров, моля ви, навярно е било трудно, но и интересно.
— По-добре не бих могъл — усмихна се бледо Дано. — Вие така го описахте, че самият аз едва сега го видях истински. Благодаря ви!
Симеонов се смути. Ана и Първов очевидно не знаеха как да помогнат на протежето си. Но Топчев безгласно се кискаше в двойната си гуша от все сърце. Косматото животно бе усетило смяната на ролите, вече дивият хищник правеше атракция с дресьорите си!
— А по-нататък? — намеси се най-сетне Първов. Надяваше се въпросът му да освободи Симеонов от смущението му и да постави Дано в ролята на разпитван и отговарящ подсъдим, или поне свидетел на противната страна.
Дано сви рамене. Движението му издаваше лека досада и разочарование от един толкова общ въпрос, неприсъщ за магистрат.
— Да, да — побърза да излезе от неловкото положение Първов. — Имах предвид плановете, следващата крачка…?
— Аз съм прагматичен човек, господин Първов, пешеходец, и крачките ми зависят от състоянието на пътя — може да са напред, може да са вляво или вдясно.
Първов примигна и се зае да почиства очилата си.
А двойната гуша на Топчев вече се тресеше неистово. Сеирджия!
Очите на Симеонов шареха като уплашени мишлета.
— О, този ваш отвратителен прагматизъм! — протегна се лениво Ана. — Всъщност, дойдохме да ти предложим Боровец. Десетина дни в прохладата на Боровец, докато отминат горещниците. Е?…
Дано я погледна и се усмихна:
— Идеята е добра. Но аз лично бих тръгнал към полюсите. От известно време те са ми хоби. Земленци, например, казват на моята мина „Топлия полюс“. Така че по-малко от полюс вече не ме блазни. Съжалявам!
Ана потръпна: „Ти самият си полюс, айсберг…!“
Топчев вдигна антрацитните си очички към тавана. Така-а, на цирковата арена вече няма нищо интересно. Остана само дивият хищник. Дресьорите подвиха камшиците си и се изметоха един след друг. Иде ред на мастиката и на изпроводяка. Търкай, търкай роговите си очила, господин Първов, дано увеличиш диоптрите им, та най-сетне да видиш „гения на дивото“!
Баба Стефана вече внасяше подноса с почерпката.
— Е, видя ли го Петър Каменов? — попита Тошето, сякаш питаше за свое лично творение.
— Видях го — отвърна Михал. — Прав си, силен мъж, всякак силен.
Петър Каменов наистина се открояваше от останалите миньори, а те веднага се приобщиха към него. Спокоен, скъп на думи и движения, той вършеше всичко точно и спорно.
— Сега ще видиш как този камък ще почне да троши млечните зъбки на Дано Сребров! — закани се Тошето.
— Ти все за трошене мислиш — засмя се Михал. — Щом и двамата са от синия камък, защо да не се завъртят като воденични камъни и заедно да мелят брашно.
— Тъй! — погледна го сърдито Тошето. — И кого ще туриш отдолу? Тая няма да стане, ще видиш…
На Михал никак не му се искаше Тошето да излезе прав. Никоя злина не води към добро. А Дано Сребров, след присвояването на периметъра, не е сторил нито една злина. Напротив, дава работа и хляб на трийсетина земленци, говори и за втора мина, отклони железницата през Землен, иска да го електрифицира, иска шосе до околийския град… А наскоро предложи на Михал да живее в старата му къща срещу задължението да поддържа парното отопление на дома му. После неочаквано го попита: