— Не мислиш ли вече да се задомиш?
— Мисля — смути се Михал. — Здравка ще се зарадва, само… не знам Молловите?
— Аз ще го уредя — отсече Дано.
И още на другия ден го повика да огледа старата къща и му каза, че въпросът с Молловите е уреден.
— Няма защо да отлагате — посъветва го Дано. — Идвайте още тази неделя, настанявайте се и живейте като хората.
Дори по-добре от хората — помисли Михал — кой в Землен, освен Дано, ще живее в къща с парно, която си има и всичко останало — две стаи, кухничка, килер, мебели! Здравка няма да повярва на очите си. Той още не може да повярва, та тя ли? И двамата си нямат никого и нищо и, изведнъж…
Не, на Михал никак не му се иска Тошето да излезе прав.
Вярно, Петър Каменов вече организира миньорите в профсъюз и поставя въпроса за по-високи надници, осигуровки, застраховки, но Дано ще измисли нещо, той винаги измисля. Ще се разберат. Никой от двамата няма интерес другият да се строши: нито мината да остане без миньори, нито миньорите — без работа. Наистина, по трасето на железницата работят доста земленци, но там заплащането е по-малко, а е и работа за година-две, после?
Михал не знаеше, че Дано вече бе намерил решение на назряващия конфликт. Но не бързаше да се намеси. Изчакваше сгодния момент, в който намесата му ще изпревари конфликта, без да изглежда като паника. Идеята му бе подсказана от множеството земленски и другоселски коли и каруци, които чакаха за въглища. Хората по цели нощи палеха огньове, вече застудяваше.
В неделния ден обаче, нищо от това не личеше по бледото лице на Дано. Беше спокоен и разпоредителен в новия дом на Михал и Здравка. Баба Стефана го бе провъзгласила за свекър, а себе си — за свекърва.
— Ще ти е от полза — задяваше го тя. — Две дъщери имаш, тъкмо да се поокършиш.
Баба Стефана и Маргарита подреждаха ту едно, ту друго, а подире им вървеше Здравка, преливаща от радост.
— Ами аз какво да правя? — питаше през смях. Не можеше да повярва, че всичко това ще бъде нейно, само нейно.
— За тебе ще има работа от утре нататък. Днес си булка, днес трябва да си само хубава — отвръщаше й баба Стефана. В един момент я огледа и рече: — Ама ти, дъще, наспроти орисията ти, от къде се взе такова хубавко?
Права беше старата жена, разхубавено от радост младото момиче излъчваше една здрава, чиста и малко дива хубост. Сякаш бе изваяно от брястово дърво, расло на безводна земя — дребно, но с жилава, усукана дървесина.
— Не знам — посърна изведнъж Здравка. — Ако съм хубава, днес се радвам на този дар. До днес ми е бил душманин…
— Тури му пепел, плюй през рамо и го забрави! — рече строго баба Стефана. — Важно е не какво е било, а какво ще бъде. И ти каква ще бъдеш, за досегашното вината не е твоя.
— Знам аз! — каза с неочаквана коравина Здравка. В зелените й очи светнаха сурови пламъчета. После се обърна към прозореца, където Дано обясняваше нещо на Михал за парното отопление, и лицето й се озари: — Боже, как ще се отблагодаря на този човек! Той… той… — засмя се и заплака. Смееше се и плачеше.
— Къде по-голяма благодарност от тази — погали я баба Стефана. — Само че той не обича много-много да му благодарят, да знаеш!
Старата жена огледа стаята, кимна доволна и рече:
— Е хайде, поподредихме, сега да сложим трапезата — на гости сме ви, на сватбата ви!
Маргарита отнесено придърпваше и оправяше покривката на масата. Приличаше на лампа със смален фитил.
Баба Стефана въздъхна.
На следващия ден, понеделника, Дано отиде рано на мината.
Слана покриваше земята. Земленските комини вече пушеха. Огньове горяха между няколкото десетки коли и каруци, които чакаха за въглища. Бяха предимно другоселци, привършили полската работа, те едва сега можеха да си позволят да загубят ден-два за топливо. Бяха премръзнали, нервни и току подканяха миньорите да влизат по-бързо, та по-бързо да натоварят и те и да се прибират. Но миньорите се помайваха.
— Бързата работа… нали знаете! — отговаряше им мрачно Тошето. И местеше погледа си от Петър Каменов към идващия Дано. „Сега ще си изплюеш зъбите, Дано!, казваше си злорадо Тошето. Не приемеш ли условията ни, ще те оставим без въглища и сам срещу тези премръзнали хора!“.
Но Дано го отмина. Спря при Петър Каменов и останалите миньори.
— Добро утро! — поздрави. — Батов тук ли е?
— Не — отговори Петър. — Влезе да огледа крепежа.
— Добре, после ще го уведомя.
Дано остана миг-два замислен, после вдигна очи и огледа миньорите.