Выбрать главу

— Не мислиш ли вече да се задомиш?

— Мисля — смути се Михал. — Здравка ще се зарадва, само… не знам Молловите?

— Аз ще го уредя — отсече Дано.

И още на другия ден го повика да огледа старата къща и му каза, че въпросът с Молловите е уреден.

— Няма защо да отлагате — посъветва го Дано. — Идвайте още тази неделя, настанявайте се и живейте като хората.

Дори по-добре от хората — помисли Михал — кой в Землен, освен Дано, ще живее в къща с парно, която си има и всичко останало — две стаи, кухничка, килер, мебели! Здравка няма да повярва на очите си. Той още не може да повярва, та тя ли? И двамата си нямат никого и нищо и, изведнъж…

Не, на Михал никак не му се иска Тошето да излезе прав.

Вярно, Петър Каменов вече организира миньорите в профсъюз и поставя въпроса за по-високи надници, осигуровки, застраховки, но Дано ще измисли нещо, той винаги измисля. Ще се разберат. Никой от двамата няма интерес другият да се строши: нито мината да остане без миньори, нито миньорите — без работа. Наистина, по трасето на железницата работят доста земленци, но там заплащането е по-малко, а е и работа за година-две, после?

Михал не знаеше, че Дано вече бе намерил решение на назряващия конфликт. Но не бързаше да се намеси. Изчакваше сгодния момент, в който намесата му ще изпревари конфликта, без да изглежда като паника. Идеята му бе подсказана от множеството земленски и другоселски коли и каруци, които чакаха за въглища. Хората по цели нощи палеха огньове, вече застудяваше.

* * *

В неделния ден обаче, нищо от това не личеше по бледото лице на Дано. Беше спокоен и разпоредителен в новия дом на Михал и Здравка. Баба Стефана го бе провъзгласила за свекър, а себе си — за свекърва.

— Ще ти е от полза — задяваше го тя. — Две дъщери имаш, тъкмо да се поокършиш.

Баба Стефана и Маргарита подреждаха ту едно, ту друго, а подире им вървеше Здравка, преливаща от радост.

— Ами аз какво да правя? — питаше през смях. Не можеше да повярва, че всичко това ще бъде нейно, само нейно.

— За тебе ще има работа от утре нататък. Днес си булка, днес трябва да си само хубава — отвръщаше й баба Стефана. В един момент я огледа и рече: — Ама ти, дъще, наспроти орисията ти, от къде се взе такова хубавко?

Права беше старата жена, разхубавено от радост младото момиче излъчваше една здрава, чиста и малко дива хубост. Сякаш бе изваяно от брястово дърво, расло на безводна земя — дребно, но с жилава, усукана дървесина.

— Не знам — посърна изведнъж Здравка. — Ако съм хубава, днес се радвам на този дар. До днес ми е бил душманин…

— Тури му пепел, плюй през рамо и го забрави! — рече строго баба Стефана. — Важно е не какво е било, а какво ще бъде. И ти каква ще бъдеш, за досегашното вината не е твоя.

— Знам аз! — каза с неочаквана коравина Здравка. В зелените й очи светнаха сурови пламъчета. После се обърна към прозореца, където Дано обясняваше нещо на Михал за парното отопление, и лицето й се озари: — Боже, как ще се отблагодаря на този човек! Той… той… — засмя се и заплака. Смееше се и плачеше.

— Къде по-голяма благодарност от тази — погали я баба Стефана. — Само че той не обича много-много да му благодарят, да знаеш!

Старата жена огледа стаята, кимна доволна и рече:

— Е хайде, поподредихме, сега да сложим трапезата — на гости сме ви, на сватбата ви!

Маргарита отнесено придърпваше и оправяше покривката на масата. Приличаше на лампа със смален фитил.

Баба Стефана въздъхна.

* * *

На следващия ден, понеделника, Дано отиде рано на мината.

Слана покриваше земята. Земленските комини вече пушеха. Огньове горяха между няколкото десетки коли и каруци, които чакаха за въглища. Бяха предимно другоселци, привършили полската работа, те едва сега можеха да си позволят да загубят ден-два за топливо. Бяха премръзнали, нервни и току подканяха миньорите да влизат по-бързо, та по-бързо да натоварят и те и да се прибират. Но миньорите се помайваха.

— Бързата работа… нали знаете! — отговаряше им мрачно Тошето. И местеше погледа си от Петър Каменов към идващия Дано. „Сега ще си изплюеш зъбите, Дано!, казваше си злорадо Тошето. Не приемеш ли условията ни, ще те оставим без въглища и сам срещу тези премръзнали хора!“.

Но Дано го отмина. Спря при Петър Каменов и останалите миньори.

— Добро утро! — поздрави. — Батов тук ли е?

— Не — отговори Петър. — Влезе да огледа крепежа.

— Добре, после ще го уведомя.

Дано остана миг-два замислен, после вдигна очи и огледа миньорите.