— О-хо! — възкликна Христо. — Наздраве, високо се целиш! Но моят дял няма да влачиш, обещавам ти, дотогава помен няма да остане от него.
Наскоро Молловите се бяха разделили и Христо пилееше своя дял както си знае — ядене, пиене и градски кокони!
Посрещането на влака и Царя мина изненадващо бързо, лъжовно бързо. Докато събралото се множество от земленци и другоселци се усетят, влакът мина, Царят помаха, свирна с пищялката на локомотива и отмина. Ботуна едва смогна да плисне вода, а поздравителните викове догониха опашката на влака.
Встрани от навалицата бе ландото на Първови. В него седяха Първов, Ана, двете й дъщерички и разбира се Симеонов. До тях стоеше Дано Сребров. По лицето му нямаше и следа от всеобщото вълнение. Вниманието му бе насочено към товарната рампа на новата гара. Мислеше къде и как да построи товарище за въглищата, с улей към вагоните, та хем да се товарят лесно, хем да се складират, когато няма вагони. Нали от тук неговите въглища щяха да тръгнат към електроцентралата.
— Мамо, това ли беше всичкият Цар? — попита разочарована по-голямата дъщеричка на Дано. Въпросът й предизвика смях.
Но се зае да й обяснява Симеонов:
— Това беше само една ма-а-лка част от царя — машинист! Става истински цар, когато сложи короната и седне на трона.
Ана се бе отнесла по Петър Каменов, който също стоеше встрани от множеството с жена си и дъщеря им — Йя. Открояваха се, бяха някак различни. Дъщеря им поразително приличаше на майка си, взела само широкото, изпъкнало чело на Петър Каменов.
Ана има фаталната дарба безпогрешно да открива силните и недостъпните, помисли Дано. Наоколо гъмжи от народ, а тя, без дори да е чувала за Петър Каменов, го бе открила и отделила от всички. Все този неин болестен каприз — да открива, завладява и покорява недостъпното! Как иначе, тя е Ана Първова…
— Изглеждате доволен, господин Сребров — удостои го с вниманието си Симеонов. — Народът разочарован, вие — обратно.
— Има защо! — обади се Първов. — Народът не получи очакваното зрелище, но Дано получи точно каквото му трябва — железница! — В гласа му прозвуча неочаквана гордост, която изненада Ана и Симеонов. Но не и Дано.
— Да си тръгваме — каза той. Вече го занимаваше друга мисъл.
Забеляза Тошето да интимничи с Петър Каменов — класова принадлежност! Той също знаеше своята класова принадлежност, но това не му пречи да постави един Петър Каменов до хер Нунке и Топчев. Никога обаче Симеонов, Христо Моллов или Тошето. За него на първо място са чисто човешките качества и достойнства. Останалото е грим и фалшива принадлежност.
След доста дългия път до дома на Дано, Симеонов отново се обърна към него:
— Господин Сребров, този дълъг път до гарата ще увеличи разходите ви.
— „Топлик“ може да си го позволи — отвърна Дано.
— Това означава ли, че може да си позволи нови мини, разрастване?
— Защо не. Но не непременно мини, животът не е само огнище.
— О, да — и слава! — възкликна Симеонов.
— Не съм мислил — отговори безизразно Дано.
— Здравият не мисли за здраве! — подчерта Първов.
Симеонов потърси подкрепа от Ана, но тя бе застинала в обичайното си безсилие и безмълвие в присъствието на Дано Сребров. Арктическия хлад, който излъчваше този мъж, я сковаваше. А е неин съпруг, баща на децата й, ала еднакво недостъпен и в близостта, и в далечността си.
Аристократът Първов, обаче, задълго бе спрял любопитния си поглед върху Дано. Той сякаш едва сега започваше да открива и опознава зет си. Да му се не надяваш! Довчерашното селско лимонададжийче извървя такъв път, че вече не знаеш докъде ще стигне. И сам, при това — единак! Изглежда Топчев ще се окаже прав с неговото бълнуване за „гения на дивото“. Подушил го е. Ама то, дивото диво подушва… — усмихна се в себе си Първов.
Лицето на Първов не скриваше мислите и новите му чувства към Дано. За Симеонов не беше трудно да ги разчете и той хвърляше къси, иронични погледи към стария магистрат. Обидния мълчалив присмех на женственото парвеню не остана скрит от Дано. Точно по средата на обяда той се обърна към Първов:
— Последното ви дело събуди възхищение дори тук, в Землен. И не толкова блестящата ви защита, колкото професионалния ви и човешки морал.
Каза го равно, някак между другото. А Симеонов се задави, закашля се — именно Симеонов бе загубил това, на пръв поглед спечелено дело, което обещаваше първия провал на Първов.
Сега старият адвокат се усмихна иронично, а Ана презрително поклати глава. Дано продължи да се храни. Ама, че удар! — възхити се Първов. И по нищо не му личи, че го е нанесъл. Мисълта на този младеж е така фино наточена, че острието й е невидимо, а рязването й се усеща, когато вече е сторено.