— Приятен път! — пожела им Дано на изпроводяк. — Съжалявам, че царското събитие се оказа бедно, но в града имате и други възможности.
Заредиха се трескави дни.
Именно те бяха празниците на Дано Сребров. Обмисленото и преобмислено се реализираше. Каруцарите вече пълнеха товарището на гарата, а то пълнеше вагоните с въглища за електроцентралата. Всичко това беше добре, но го правеше уязвим, много по-уязвим. При една евентуална стачка на миньорите, или проблеми с каруцарите, или при една тежка зима щеше да е невъзможно да изпълнява договора с електроцентралата. За последните две опасности бе намерил решение — индустриален клон от железницата до двете мини. Той вече се строеше. Но проблемът с миньорите оставаше и той бе основен. Каква полза щеше да има от железопътните вагони до самите мини, ако от тях не излизат въглища!
Този проблем занимаваше Дано непрестанно. И не за това, че нямаше решение, решението го бяха намерили прозорливи индустриалци в напредналите страни, а за това, че то щеше да го изправи срещу съдружниците му от „Речни мини“. Но друг изход не виждаше.
Наред с всичко следеше и електрифицирането на Землен. То щеше да му даде възможност да замени конската тяга с хаспели при изкарването на вагончетата с въглища от мините. И всичко това трябваше да се свърши преди настъпването на зимата.
Есента бе мека, мъдра и топла, обагрена с всички възможни цветове, но дните и нощите й за Дано Сребров бяха дни и нощи на трескава дейност и размисъл. Не малко работа бързаха да отхвърлят и земленци — прибираха царевици и слънчогледи, оряха и сееха.
Може би единствена Маргарита се бе потопила в есента и попиваше всичко от нея — мекотата й, тъжната й пъстрота и обречеността й пред идещата зима. Тя откъсваше очи от Мопасановите разкази, за да потъне в същата меланхолия на есента, над която чертаеха вечните си кръгове двата ястреба. А залезите й приличаха на смалена газена лампа, поставена на перваза на хоризонта — притеглящи и гаснещи…
Дано Сребров мина с коня си покрай стаичката на Маргарита, кимна й и отмина. Беше се разпоредил миньорите от двете мини да се съберат и да го чакат.
Очакваха го, насядали направо на есенната трева. Само Петър Каменов и Тошето стояха прави до фигура с дървен подпорен материал.
— Да не би чорбаджията да е решил да почерпи — каза високо Тошето.
Дано слезе от коня.
— Кръчмарската почерпка е най-лесна и ще ми излезе най-евтино — отговори той. — Предлагам ви много повече, а вие помислете!
— Значи, почерпка няма да има — измърмори Тошето.
— Да. Но ще имате повод сами да се почерпите. Ето какво ви предлагам! — Дано се отмести така, че да вижда всички миньори, и Петър Каменов. След което продължи: — „Топлик“ вече е акционер в електроцентралата, печалбите му ще растат, предлагам ви и вие да участвате в тези печалби.
— Как? — надигна се един от миньорите. — Като ни повишите заплатите ли?
— И това, но главно — като станете акционери. Предлагам на всеки по една акция, която ще изплащате на вноски за една година. Повишението на заплатите ви ще покрива тези вноски. А в края на годината акцията ще ви донесе печалба накуп. Така ставате съсобственици на „Топлик“ и неговата печалба става ваша. Е?…
— Тази работа ми се струва питомна — каза надигналия се миньор. Наставаха и останалите. — Хем ще имаме заплатите си, хем в края на годината печалба, с която можем да си покрием някой харч.
— А като изплатим акцията, повишението на заплатата ще си остане ли? — попита друг.
— Да — отговори Дано.
— Ами ако някой напусне, разболее се, всичко става?
— Акцията си е негова. Може да я задържи и да получава дивидентите й всяка година, или да я продаде, както реши.
Миньорите се оживиха. Коментираха помежду си, съветваха се. Само Петър Каменов мълчеше замислен.
— А кой ще ни каже колко печели „Топлик“, та да знаем, че плаща честно и на нас? — провикна се Тошето.
— Това вече ще е грижа на вашия профсъюз. Негов представител ще участва в контролния съвет, който следи за общата печалба на акционерното дружество и как се разпределя тя.
— Това също ми изглежда питомно — каза старият миньор. — Аз съм съгласен, съгласни сме — пиши ни!
— Подписването на договорите ще стане утре, в канцеларията. — Дано вече се канеше да яхне коня, но старият миньор го спря:
— Защо в „Речни мини“ не е така? Там не съм го чул даже.
— Защото мислим различно — отговори Дано. — Аз смятам, че е най-добре за всички, ако имаме еднакви интереси и вървим заедно, а не един срещу друг. Точно затова очаквам собствениците на „Речни мини“ да ме притиснат, да притиснат „Топлик“, но заедно ще се справим.