Выбрать главу

— Уголь?… — прошепна на руски Михал.

Посегна, прокара пръст по стената, помириса го, близна го дори и повтори уверено:

— Уголь, да!

Побиха го тръпки, но не от студа. Бе открил въглища под земята на Землен. Ех, ако имаше пари да откупи целия този периметър, да го разработи! Прониза го нова тръпка — след месец снегът ще се стопи и въглищния пласт ще излезе пред очите на всички… Значи трябва сега, бързо да измисли нещо. Но какво?

Щом той единствен знае какво има в земята на Землен, а други имат парите, освен да потърси съдружник. Една трета да му оставят, пак е много. Така! Сега да види кого да потърси.

Размисли се. Ботуна, кмета, е богат, с най-много земя, и както казват имал кемер жълтици, ала е стар — стар на години и стар на мислене. Дай му земя и да седи на златните си яйца като квачка на запъртъци. Той никога няма да зарови златните си яйца в земята, камо ли земя да продаде.

Виж, парите на братя Моллови са работни пчелички, шетат и събират мед от какво ли не — мелница, маслобойна, вършачка, трактори, сеялки… Но у тях пък, две брадви секат. Брадвата на големия Моллов сече умно и умно реди насеченото, ала брат му, Христо, сече на поразия и само поразии оставя подире си — пиянства, комар, градски кокони…

Остава още Дано Сребров!

Той е най-млад от заможните земленци, почти без земя, а живее в единствената градска къща в Землен. Облича се по градски, говори градски, учен е — различен. Има малка фабричка за лимонада, един дарак за памук и един за вълна. Умът му е остър, буден. Човек, който от водата прави пари!… Но е още слаб, лек. А за въглена трябва голям свредел и тежък човек да го върти, с тежко имане.

— Значи — братя Моллови! — реши Михал.

* * *

Широк каменен мост прехвърляше реката срещу Молловите. Тук всичко бе широко скроено: реката, мостът, дворът, къщата, безбройните стопански постройки. Мелницата и маслобойната бяха също бяха така скроени. Михал ги знаеше, не веднъж е бил надничар у Молловите. Само пътната врата като погледнеш, разбираш, че през нея имането не капе и не се цеди а тече и върти като воденичен яз богатството на Молловите.

Михал изтупа снега от разкривените си ботуши и влезе през малката порта. До сами нея бе сеновала. От широко отворената му врата идеше мек, дъхав мирис на тънко сено. Оттам излетя и гневния глас на големия Моллов, Стоян:

— Мръсник, срам нямаш ли! Погледни я, дете е още…

— Ха, дете! — изхили се Христо. — Тя вече цяла зима не е дете.

Михал шумно затвори вратата и се провикна:

— Господин Моллов! Бай Стояне!…

— Какво има? — подаде се намръщен Стоян.

— Я, Михале! — надникна зад него и Христо, закопчавайки панталона си. — Сбъркал си, кръчмата на Юзчето е по-нагоре.

Зад тях се мярна слугинчето им, Здравка. Разплакана, с неоправена пола и разголени нозе. Михал примигна.

— Казвай! — рече сърдито Стоян.

— Аз… — заекна Михал.

— Ти си бе, не можем те сбърка с друг. — Изкиска се Христо.

Михал преглътна, стисна зъби и през зъби изтърси направо:

— Предлагам сделка.

— Какво-о? Хи-хи-хи-й…! — изцвили Христо.

— Махай се от главата ми, върви си! — отряза го Стоян. И по-тъмен от облак тръгна към голямата двукатна къща.

— Хайде, пътя! — смигна му Христо. — Имам работа да досвърша… — И се шмугна в сеновала.

Михал излезе от Молловите, изпълнен с яд и обида.

Оставаше му Дано Сребров. Ще опита. Може парите му да са малко, но ум има в излишък. Нали „ум царува…“, кимна си насърчително Михал и пое към градската къща на Дано Сребров.

По широкото мраморно стълбище нямаше и прашинка сняг. От площадката му горе се влизаше в остъклен хол. Маса, диван и библиотека се бяха вместили в него.

Дано Сребров четеше нещо. Но, съгледал Михал, остави книгата и отвори остъклената врата.

— Заповядай! — покани го.

Михал погледна разкривените си ботуши и запристъпва смутено.

— Влез, снегът не цапа! — насърчи го младият мъж.

Макар Дано Сребров да беше висок и по градски облечен, заобиколен от чистота и книги в остъкления си хол, Михал не се почувства неудобно. Влезе. Натрапваше се разликата между Молловите и този млад човек.

— Една ракия? — предложи Дано, когато се настаниха на масата.

— Нне… после — преглътна мъчително Михал.

Дано кимна. Замисли се. Сякаш нямаше нищо против да постоят и така — да поседят и помълчат. Силни кости опъваха кожата на слабото му и бледо лице и го правеха силно.

— Сами ли сме, господин Сребров? — попита Михал.

— Да — отговори Дано.