— Е, това е съвсем питомно!
Въпреки мълчанието на Петър Каменов, Дано непрекъснато усещаше внимателния му, замислен поглед, отправен към него. Тръгна си, сподирен от този поглед.
— Какво ще кажеш? — попита веднага Тошето.
— Умно измислено — отвърна му Петър. — Честно и изгодно за всички. Макар че най-голяма изгода ще има той.
— Нали? И ни връзва… Иди сега стачкувай, като знаеш, че сам губиш.
— Но и печелиш!
— Там е работата — изпъшка Тошето. — Хората веднага го усетиха.
— Прави са. В тези условия по-добро нещо не може да им се случи.
Тошето хвърли бърз, подозрителен поглед на Петър Каменов. Дали Дано Сребров не го е вързал с надзирателската длъжност?
На побой и затвор се издържа, мъжко е, но на лесни пари, знае ли човек…
Собствениците на „Речни мини“ се забавиха само два дни. На третия двама техни представители посетиха Дано направо в дома му.
— Сещаш се за какво идваме, нали? — започнаха още с влизането си в хола на Дано. Изражението и тонът им бяха повече от ясни.
— Предполагам — посрещна ги спокойно Дано. — Но между деловите хора е прието да се говори ясно и точно. Конкретно.
— Конкретно? — каза високомерно възрастният. Ланецът на златния му часовник изглежда му помагаше и на мисленето, и на говоренето — подръпваше го на всяка дума. По-младият му спътник се държеше потайно, но не успяваше да скрие злобата си.
— Ето ти няколко конкретни неща, с които ако не се съобразиш, ще си строшиш главата, младежо. Ние сме собствениците на „Речни мини“, ние сме главните акционери на електроцентралата, ние си играем не със стотинки, а с милиони, и който не се съобразява с всичко това, го удряме с тези милиони. Ще ударим и тебе, ако не спреш да ни мътиш водата, да мътиш главите на барабите с акции на съсобственици и не знам още какво, ясно ли е! — Той така подръпваше ланеца, че Дано се загледа в него: Здрав ланец и здраво закрепен!
— Храни куче, да те лае… — намеси се по-младият. — Дай му миньори, дай му инженер, дай му надзирател — дай му да си стъпи на нозете, а то се обръща и те захапва. Или ще работиш като всички, или…!
— Аз виждам и трета възможност — каза спокойно Дано.
— Каква е тя?
— Да приложите и вие моята система.
— Какво? — скочиха двамата.
— Виждам, че бързате! — усмихна се хладно Дано. — Ваша работа е как и с какво ще ме ударите. Довиждане, господа!
— Ще се разкайваш! — дръпна ланеца си възрастният.
— А вие се научете да броите стотинки, много е полезно, особено за милионери. Препоръчвам ви го!
Двамата излетяха. По-младият каза:
— Този е луд.
Когато помага, и лудостта не е порок! — засмя се Дано. Беше спокоен. Чувстваше тила си сигурен, неговите миньори са зад него. А тези, които сега се изправяха срещу него, са пред всевиждащите му очи. Няма да позволи да го изненадат.
Току се прибра в хола и старият доктор на Землен почука на вратата му.
— А, не, здрав съм, докторе! — посрещна го с добро чувство Дано.
— Знам, друг е болен — дете. И спешно трябва да се откара в града. Остър апендицит. Момичето на Петър Каменов. А влак има чак утре, та рекох… с твоя файтон, по-малко тръска…
— Разбира се, докторе! Веднага. Аз лично ще ги откарам. Знаеш, приятели сме с доктор Пашов.
Петър Каменов изнесе на ръце седемгодишната Йя, огъната в одеяло. Майка й, Иглика, се настани до нея.
— Ти ела при мене, отпред — рече Дано на Петър Каменов. — Да могат да се разположат удобно.
Конят на Дано имаше стремителен, но раванлия бяг, така че препускаше хем бързо, хем плавно. Скоро излязоха от Землен и пътят ги поведе през хълмовете. Мълчаха. Тревогата висеше над всички.
— Мамо, по-малко ме боли! — обади се неочаквано бодро малката Йя.
Иглика я погали.
— Ами тогава да не спираме — засмя се Дано. — Ще си препускаме така, докато оздравееш напълно.
— Хайде! — засмя се и детето. — Хубаво е, мирише на вятър, на път…
— Децата имат по-хубави думи от нас — рече Дано. — При посрещането на царя, голямата ми дъщеря, и тя на седем години, попита: „Това ли беше всичкият Цар?“
— Ама той наистина не беше всичкият! — възкликна детето.
Близо до града обаче болката се усили. Дано се опита да ги успокои:
— Така е по-добре. Чувал съм от доктор Пашов, че е по-опасно, ако болката изведнъж спре. Ето, пристигаме вече!
След четвърт час той позвъни на входа на частната клиника на доктор Пашов.
— Тук ли е докторът? — попита сестрата.