— Тук е. Да го повикам ли, господин Сребров?
— Не. Случаят е спешен. Предайте му само, че поверявам това дете лично на него. Утре ще се видим. Сега отивам у Първови, сутринта съм тук.
— Не се тревожете, господин Сребров. Всичко ще бъде тип-топ! Нали знаете кой казва така?
Знаеше — Пашата, доктор Пашов! Един от най-талантливите му съученици. Още тогава бе решил да стане хирург и стана блестящ хирург. Дано Сребров му казваше „Златен!“, а той на него — „Сребърен!“ Наскоро обаче, научил за успехите на Дано, люто се възмутил пред Топчев: „Подведе ме — рекъл. — Уж, сребърен, а излезе чиста проба злато!“
Два часа по-късно Дано позвъни от Първови в болницата на Пашов.
— Всичко е тип-топ! — успокои го сестрата. — Но доктор Пашов е страшно разстроен. За първи път си тръгна поравно влюбен в себе си и в малката пациентка. До сега не му се е случвало. Заканва ви се свирепо, господин Сребров!
Да, Пашата си го имаше този грях — самовлюбен. Но кой би го упрекнал? Беше дотолкова самовлюбен и целенасочен, че си остана блестящ ерген и досега, който раздава само трохи на поклонничките си.
На другия ден Пашов го посрещна с отворени обятия:
— Здравей, Сребърен! Всичко е тип-топ. Излишно е било да ми препоръчваш това чудно дете, смаян съм! Влюбен съм. Вече уточнихме годежа, само след десетина години… Слушай, откъде намираш подобни хора? Едно време ме смая с Топчев, после с хер Нунке, сега с бащата на малката ми годеница. И всички са някак… някак… — щракна с пръсти Пашов.
— Далечни — подсказа Дано.
— Именно! — възкликна Пашов. Тупна Дано по рамото и безцеремонно го остави, запътил се с бързи стъпки към кабинета си, където го очакваха десетина пациенти.
Петър Каменов пушеше на една от пейките пред клиниката. Изглеждаше уморен, но и успокоен.
— Всичко мина добре — изправи се той. — Можем да тръгваме. Ще я изпишат след седмица. Благодаря!
— Радвам се — кимна Дано.
Файтонът ги понесе към Землен. Мълчаха. За първи път бяха сами, двамата. И за първи път бяха разменили обикновени човешки думи. Но тази първа човешка близост ги сковаваше. Досега се опознаваха и познаваха само в мислите и прозренията си един за друг.
Най-сетне Петър Каменов се прокашля:
— Вашият приятел е изключителен лекар и човек.
— Нещо подобно каза и той тази сутрин — отговори Дано. — Изглежда сте се поопознали през нощта.
— Два пъти идва да наглежда оперираните. Не спи ли този човек!
— Казва, че спял и си почивал когато работи — усмихна се Дано.
— Изглежда сте от едно тесто — каза повече на себе си Петър Каменов. След което попита: — Убедихте ли съдружниците си от „Речни мини“ в ползата от съучастието на миньорите в акционерното дружество?
— Не, за съжаление. Не могат да приемат други закони за печалба, освен познатите им вълчи закони. Заканват се!
— Такива са законите на социалния строй — каза Петър Каменов. — Несправедливи.
Дано Сребров се замисли. Есенната утрин, хълмовете и мекия тропот на конските копита сякаш им бяха третия спътник, който безмълвно и ненатрапчиво присъстваше около тях и в тях. И, на пръв поглед, неговият свят изглеждаше безметежен. А в него също кипяха страсти, противоречия, битки за живот и за оцеляване. Справедливи ли са те, или несправедливи? Просто — живот: единственият и единствено възможен! Всеки друг би бил утопия, неестествен и противоречащ на човешката природа, на природата въобще. И — обречен, самообричащ се.
Той разбираше намека в думите на Петър Каменов, за несправедливите закони на социалния строй, които изключваха възможността отделният човек да ги поправи. Не беше съгласен, и го каза:
— Според мене, личностите и обществото, като цяло, могат да направят който и да е социален строй справедлив или несправедлив. Как мислиш, Тошето или Христо Моллов, не биха ли направили всеки социален строй подобен на тях, еднакво несправедлив, макар че са от различни социални среди?
— Така е — отговори Петър Каменов. — Но въпросът е за каква част от обществото социалния строй ще е справедлив, и за каква — несправедлив.
— Разбирам, имаш предвид руския модел, след революцията. Но той е насилствено наложен и противоестествен. Как ще се развива едно общество, което подтиска енергичното и напредничавото в себе си за сметка на инертното, на бедното духом.
Лицето на Петър Каменов изведнъж придоби сурово изражение. Сурово изрече и следващия си въпрос:
— Не се ли родеете твърде много с една идеология, която днес трови Германия — свръхчовеци, богоизбрани?…
— Не — усмихна се Дано. — Това е другата крайност. Правя много точна разлика между избрани и богоизбрани. Впрочем, всеки е избран за нещо и въпросът е дали е намерил мястото, за което е избран.