— Убедително и… разоръжаващо — усмихна се и Петър Каменов. Но усмивката му бе изпълнена със съмнение.
— Вашата въоръжена утопия е по-опасна. Тя ще се опитва да върне реките срещу течението им и да търкаля камъните към върха — безсмислен сизифовски труд, в който сами ще се убедите, но накрая, след като изцедите последните сили и последната вяра у хората.
Петър Каменов поклати глава:
— Грешите, господин Сребров. Ако доживеем, сам ще се убедите.
— Ще се радвам, ако и двамата имаме тази възможност, макар че тя няма да ни донесе радост — отговори с тъга Дано.
Той не криеше чувствата си пред Петър Каменов. Обикновено безизразното му лице сега отразяваше не само думите, но и помислите му. И двамата сме самотници, Каменов, и такива ще си останем. Ти — сред своите, и аз… И точно те първи ще ни накажат.
Пред тях вече се възземаше последния хълм преди Землен.
— Вече имам домашен телефон — каза Дано. — Предупредих доктор Пашов, ако нещо се налага, или при изписването на Йя, да се обади.
— Благодаря! — надигна се Петър Каменов. — Тук ще сляза. Ще отида към мината. И без друго не ми се прибира вкъщи.
Той скочи от файтона и пое към глинестия насип на мината, който вече се провиждаше над хълма.
Пред железопътния прелез до гарата Дано спря. Не толкова заради спуснатите бариери, отколкото заради Топчев, когото най-малко очакваше да види тук.
— Какво правиш тук? — попита изумен.
— Тебе чакам — изръмжа Топчев.
— Нали знаеш, че имам телефон, защо…
— Дрън-дрън! — спря го Топчев. — Работата не е за телефон. Слушай: у вас те чакат представители на електроцентралата, притиснати са, „Речни мини“ стачкуват, ще те молят да увеличиш доставките на въглища. Е…?
Дано мигновено оцени обстановката и подсказващия въпрос на Топчев.
— Само при условие, че увеличените доставки останат и след стачката, а акциите ми при тях се удвоят.
— Искай утрояване на акциите, заем ще ти отпусна! И… не сме се срещали, не сме се виждали! — предупреди Топчев забързано. Влакът вече се подаваше в далечината и той се отправи към перона на гарата с мечешката си походка.
Значи, на собствениците на „Речни мини“ вече им е парело под краката, когато се опитваха да го сплашат. Той очакваше подобно развитие, изненада го само бързината. Стачката работеше за тамошните миньори, но и за него. И ще работи, докато не се скъса нечий златен ланец…
Предоставяше му се възможност да крачне през хълмовете и да излезе на голямата река. Нямаше да я проиграе.
Двамата представители на електроцентралата не скриха изненадата си от условията на Дано Сребров.
— Така вие ставате най-големия доставчик и акционер в централата. Това няма да зарадва собствениците на „Речни мини“. Ще смогнете ли с доставките и ще издържите ли на техния натиск?
— Всичко това е моя грижа — отговори спокойно Дано. — Вие не губите нищо, неустойката в договора е за моя сметка.
— Така е — кимнаха. — Ще представим на дирекционния съвет вашите условия и ще ви уведомим. Тук, до ден-два… А не се ли страхувате от стачка и при вас?
— Не.
Отговорът му прозвуча така, сякаш го бяха попитали не се ли страхува от динозаври. Това ги изненада още повече.
Привечер Михал донесе новината, че Петър Каменов организира събирането и изпращането на помощи за стачкуващите миньори в „Речни мини“. Ето как солидарността работи и за него — колкото по-дълго продължи стачката там, толкова по-лесно ще преглътнат условията му господата със и без златен ланец. Усещаше позицията си силна и защитена, подсигурена вече и от готовия индустриален клон на железопътната линия. Нищо не можеше да попречи на увеличените му доставки на въглища за централата.
Той се усмихна при мисълта за индустриалния клон на железницата. Тогава Топчев се бе разярил не на шега. Браво, намерил му цаката! — изръмжа. Видите ли, измислил го! Той мисли, а работният добитък да се трепе… Келеш!
На третия ден сутринта телефона на Дано Сребров иззвъня и той чу учтивата покана на дирекционния съвет на централата да ги посети за подписване на договора.
— Благодаря! — отговори, след като уточни мястото и часа.
Пред него, сияеща, стоеше баба Стефана.
— Имаме си момченце! — плесна с ръце. — Здравка току-що роди. Същински Михал. На пук на онзи, Молловия, дето плещел врели-некипели.
— Ден на добри новини — засмя се Дано. — Да им е честито! Предай им. Налага се веднага да тръгна. А на детето предай тази златна пара.
Облече се както обикновено, спортно и свободно, така че облеклото му да не показва нищо, подобно на изражението му.