Когато пристигна, от директорския кабинет на централата вече излизаха собствениците на „Речни мини“, подписали новия договор. Посрещнаха го с тежки погледи. Той кимна безизразно и ги отмина, сякаш бяха случайни присъстващи на обичайния му път. Същото кимване отреди и на директора на електроцентралата. Прав разгледа договора и прав го подписа със собствения си златен „Паркър“.
— Да се поздравим за добрия край! — подаде му ръка директорът.
— За началото — поправи го Дано. За него този успех бе само поредното било на предпланините. Блазнеха го снежните върхове на Балкана, на Балканите… а защо не и по-нататък!
От незабележимата странична врата на кабинета влезе млада, миловидна жена с табла, в която крепеше чашки с кафе и коняк.
— Жена ми — представи я директорът. — Много е стеснителна, но бяха добри приятели с хер Нунке, а той говореше с възторг за вас и тя не издържа на любопитството си да ви види, да се запознаете.
— Да, така е! — каза с неочаквана смелост младата жена, присъща понякога на свенливите.
— Дани!… — изуми се съпругът й.
— И това е част от любопитството ми, аз се казвам Дани, а вие Дано — усмихна се тя. — Заповядайте, седнете! — покани го.
— Благодаря! Но ще приема само кафето, ако позволите.
— Очаквах го — засмя се тя. — Знаем и вкусовете ви.
— Поразително! — възкликна съпругът. — Господин Сребров, вие сте третият мъж, който вдъхва подобна смелост у жена ми. След хер Нунке и господин Топчев.
„Благодаря!“ — кимна Дано и към двамата. И продължи да кима, защото те подхванаха разговор, в който великолепно се допълваха. Категоричните оценки на съпруга се редуваха с миловидната стеснителност на Дани, която все повече му напомняше отчаяно смела в любопитството си сърна, достатъчно близка, но и примамваща го в гъста, непозната гора. Лицето му бе самата учтивост и съпричастност в разговора, но сетивата му се изостриха. Долавяше усвоени до съвършенство роли, които двамата играеха — всеки в своето амплоа, но водещи го към едно и също: да се разкрие!
Обсъждаха какво ли не — от посредствените собственици на „Речни мини“, до Топчев и хер Нунке. От него преминаха на заместника му, също добър немски инженер, но съвсем различен, с духа на нова Германия, ала скучен, неразбираем за нас, нали господин Сребров? Нали…?
На всичките миловидни „Нали?“ Дано отговаряше с еднозначни кимвания, каквото и да означаваха те за любезните домакини. Но въпросите не бяха единственото им оръжие, те го изучаваха, опитваха се да проникнат в него. Директорът го правеше открито, а Дани — иззад невинното си любопитство, което успяваше да подчертае със смутени движения на прекрасното си тяло под коприната.
— Благодаря ви, госпожо! — изправи се Дано и леко се поклони на директоршата. — Беше ми приятно. Не съм допускал, че едно кафе може да внесе толкова очарование в една делова среща. Благодаря ви!
— Благодаря! — кимна и на директора.
Изпроводиха го усмихнати, всеки по своему.
Странна двойка, мислеше Дано по обратния път към Землен. Не просто семейство и не просто директор и директорша, а и още нещо… Но от висока класа, безспорно. Щом успя само до тук да проникне в тях. Какво ли се крие зад това „още нещо“? Припомни си последователността на разговора и неговата насоченост към хер Нунке, към заместника му и, в крайна сметка, към новия дух на Германия, нали?… А това изтегли от паметта му спомен от случайна реплика на Топчев, че господин директорът е немски възпитаник. Да! — поздрави се Дано. Това насочва към друго: към школовка при специални институции със специални интереси, не като тези на хер Нунке. Именно те са оценили възможностите на тази двойка и са я подготвили. Това обяснява класата им, както и смяната на хер Нунке с представител на новия дух на Германия — на Безум! Но ще сложи точка на преценката си, след като се запознае с немския инженер.
От ума му не излизаше незабележимата странична врата в кабинета на директора, през която влезе госпожа Дани. Но тя вероятно даваше и добра възможност да си в кабинета, без да влизаш. И не само на госпожа Дани, изглежда…
Няма да се учуди, ако в момента трима обсъждат поведението му, както той — тяхното. Очевидно му предстои игра на високо ниво. Ще се постарае.
Госпожа Дани му предложи тази възможност още следващата неделя. Телефонът иззвъня и тя го покани на пикник край голямата река.
— Господин Сребров, моля ви! — Говореше свенливо и настоятелно. Отчаяно настоятелно. — Ще бъдем ние, господин Топчев и някои от собствениците на „Речни мини“. Там, край голямата река, сега е прекрасно. Есенно — много пясък, малко, но топла и чиста вода, тишина… Моля ви!