Симеонов ликуваше. Бе привлякъл цялото внимание на Ана с многозначителната си реплика. А Топчев оползотвори този момент по свой начин — първо отпи от хубавия коняк, след което си отбеляза осведомеността на Симеонов, която доказваше неслучайното му присъствие в града. Той очевидно бе третото звено във веригата, след заместника на хер Нунке и госпожа Дани. Трябва да предупреди Дано! А гласно рече:
— О, падна голямо пиене! Натръшках ги всичките, приспах ги. На отиване пътувах с директори и собственици на мини, на връщане — с трупове… Ха-ха-ха!
— Като оставим настрана тези ваши подвизи, не виждам нищо лошо в посещението на параклиса — вметна Първов. — Зная го, много скромно и свято място на брега на голямата река. С Божията майка и Младенеца, нищо друго, помня ги. Изрисувани са в синьо и златисто, нали Топчев?
— Да — потвърди финансистът, макар да не бе стъпвал в параклиса. — Но преди това си напалихме огънче на брега, пихме кафе, бъбрихме и чак тогава отидохме в параклиса да се помолим на образите на Богородица и Младенеца.
— Значи, съпругът ми е бил в добри ръце? — попита присмехулно Ана.
— В самите Божии ръце — отвърна й Топчев.
— А хубава ли е… иконата? — присви очи Ана.
— Ами-и… — проточи Топчев, — как да кажа, малка, нежна, но с чар, обаятелна!
— Топчев! — възмути се Първов. — Как описваш една светиня?
— Профан съм, Първов, признавам — разпери късите си ръце Топчев. — Но усетих Божието внушение — любов! Всемирна любов.
— Любопитна съм да я видя! — каза Ана Първова с тон на категорично решение.
Топчев кимна, скрил усмивката си в косматото си лице: „Кой знае защо не съм изненадан, госпожо!“. И подаде чашката си Ана да му долее.
— Ненаситник! — прошепна му тя със закана. На което той отговори с най-любезната си мечешка усмивка:
— Ще го уредя, разбира се, госпожа Дани е толкова мила, че няма да ни откаже една повторна разходка до параклиса.
Старият Първов махна с ръка:
— Добрите новини — до тук. Обяснете ми, господин Симеонов, защо вашият нов и силен ред в Германия прогонва силите на нацията — учени, писатели, художници?
— Защото може да си го позволи — отговори Симеонов. — Силният може да си позволи всичко.
— И от това става ли той по-добър?
— Естествено. По-добър и по-силен.
— Така! — вдигна пръст Първов. — Я да приведем това правило в правото, да видим какво ще се получи. Прогонваме, да речем, силните закони на доброто, ще стане ли правото по-добро само със законите на злото?
— Нне — заекна Симеонов. — Не е така просто и еднозначно. Вие изпадате в правна риторика, софизъм… Обществото и нацията, как да обясня…
— Няма как — прекъсна обърканото му обяснение Първов. — А и аз нямам повече въпроси към тебе.
— Свидетелят е свободен! — изхили се Топчев.
Но никой не оцени остроумието му. Първов мрачно кимаше на себе си, Симеонов кършеше тънките си пръсти, а Ана очевидно бе в най-тъмния ъгъл на параклиса и гледаше молитвения ритуал на двамината, в който мистика и еротика се бяха вплели до задъхване. Ах, тази малка госпожа Дани! И тя, естествено, ще си строши гръбнака, полетяла от непристъпния глетчер, но е любопитно да я види как самонадеяно се катери по него. Нещастница, поредната нещастница!
Топчев сам си доля от коняка и също предпочете да остане сам със себе си. Размисли се за Дано. Този млад „гений на дивото“ се опитваше да остане извън времето и хората. И засега успяваше. Но се задават силни ветрове, урагани, и те ще пометат и времето, и хората и ще го омешат с тях. Тогава?… Какъв ли избор ще направи тогава неговият любимец? Само в едно не се съмняваше Топчев, изборът ще го направи Дано, никой друг. На друг не би позволил да избира вместо него.
Отпи и се намръщи. Някой бе сменил хубавия коняк на Първов…
Дъхът на Безум вече обдишваше и територии далече извън Германия — Италия, Испания, Япония. Къде повече, къде по-малко не оставаха пощадени и други страни и народи. Някаква лудост, пиянство, обземаше нормални довчера хора. А ненормалните ставаха водачи.
Тази лудост облъхна и Землен. То, цялото, сякаш се превърна в кръчма, като кръчмата на Юзчето, в която пияните от всички маси се надвикваха и ругаеха едни други. Нароиха се разни партии и партийки, чиито имена Дано не искаше и да знае, щом ги водеха хора като Христо Моллов и Тошето.
Впрочем, кръчмата на Юзчето вече бе станала кръчмата на Юзовица. Юзо се оказа болен от захарна болест. Сполетя го удар, парализира се и сега лежеше безмълвен на същото миндерче в задната стаичка, на което „се впрягаше между стръките на чуждите каручки“. Но Юзовица турила второ миндерче, та да има къде да се впряга Тошето, когато я спохождал. Юзо гледал в тавана и мучал. От кръчмата често го чували да мучи. След което Тошето се измъквал през задната врата на стаичката, а Юзовица се връщала в кръчмата дваж по-опалена, светнала.