Лудост и бесове шетаха по света. Шетаха и в Землен. Особено откакто светнаха електрическите крушки и се разбъбриха няколко радиоапарата в селото. Този в кръчмата на Юзовица не млъкваше от сутрин до късно вечер и заливаше Землен с новини от целия свят. Имаше за всеки по нещо, и за всички, така че споровете и караниците се подклаждаха всеки ден с нова сила.
Да ги питаш какво им сипват в чинията германците, англичаните или руснаците, не могат ти каза, ама ще се изпотрепят за тях! — мърмореше баба Стефана. Нямат с какво гащите си да вържат, главите им мътни, та размътени, а седнали политиката да бистрят! Я вижте Дано, вижте Стоян Моллов, вижте Ботуна, кой от тях си губи времето в празни приказки — никой. Ама тя, празната стомна, свири на вятъра, я! Капка водица няма в нея, но един нищо и никакъв ветрец да полъхне, надува се и вие, та света проглушава…
Дори това добродушно мърморене на старата жена не разведряваше Дано. Последните новини от радиото никак не приличаха на полъх, а на буреносен вятър, понесъл градоносен облак. Това го правеше неспокоен и несигурен. Сякаш слагаше полупрозрачна превръзка на очите и мисълта му, която пречеше на далечните му помисли и планове. Някакъв сатанински глас злорадо му нашепваше, че каквото и да предприеме, утре ще бъде разрушено, пометено. Очакваше доктор Пашов, но дори това очакване не му помагаше да се откъсне от мрачните си мисли. А поводът за посещението на Пашата бе повече от хубав — да гостуват на малката Йя по случай годишнината от оперирането й.
В този момент автомобилът на доктора спря пред Дановия дом и секунда след това Пашов връхлетя в хола.
— Здравей, сребърен! — провикна се шумно и весело той. Цялата му дребна, но елегантна фигура излъчваше жизнерадост, любопитство и разпоредителност. Очите му за миг обходиха обстановката и той пак се провикна: — Бре, тук свети повече от моята операционна зала!
— Естествено, тук аз оперирам — усмихна се Дано. Но усмивката му бе с цвят на есенно листо.
Есенно посърнаха и очите на Пашов.
— Какво те измъчва, сребърен? — попита.
— А тебе? — отговори му с въпрос Дано.
— Личи ми, значи… — помръкна Пашов. — Вчера оперирах едно дете, като Йя, а когато го отворих — стогодишен рак! Представяш ли си: дете и рак…
Дано въздъхна:
— Същото става днес и със света, Паша. Мирен, градивен свят, а вътре в него — хилядолетния рак на войната!
— Така е, натам върви — въздъхна и доктор Пашов.
— Да оставим това — махна с ръка Дано. — Е, ще гостуваме ли на малката Йя?
— Да тръгваме! — скочи Пашов. — Нямам търпение да видя малката си годеница.
Навън обаче ги връхлетя необичайна глъчка, идеща от кръчмата на Юзовица.
— Какво е това? — изуми се доктор Пашов.
Отговори му Михал, мрачен, с потъмнял глас:
— Война — рече. — Хитлер нападнал Полша. — И отмина.
— Рак…! — изпъшка Пашов. — Да вървим, сребърен, поне в малката Йя го нямаше този убиец.
Спуснаха се към реката и поеха по високия й бряг. Тихата вечер и мирните шумове на селото, чужди на бесовската гълчава в кръчмата, ги потопиха в друг свят. Ромонът на реката, приспивен, а незаспиващ постилаше пътя им.
— Хубаво! — каза тихо Пашов.
Петър Каменов ги посрещна на пътната врата.
— Добре дошли, заповядайте! — покани ги. — Нашият доктор е вече тук.
— Аха, значи, трите орисници на малката ни пациентка са на лице — засмя се Пашов. — Я да я видим и нея!
Но когато влязоха в къщата, Пашов се стъписа.
Бе изминала само една година, а го посрещна не дете, а момиче. Източила се в бяла ленена риза с шевица, Йя сияеше на електрическата светлина.
— Йя, какво е това, възмутен съм! — каза строго Пашов. — Ти не бива да си чак толкова хубава. Годеник съм ти, как ще изглеждаме утре един до друг пред олтара?
— Ами-и… — поруменя момичето, — ще се нацапам малко с въглищата на чичко Сребров.
— Виждаш ли — обърна се Пашов към Дано — още струвам нещо, щом годеницата ми е готова на такава саможертва за мене.
— Благодаря и на трима ви! — каза смутено Йя. — Болеше ме, а ми беше хубаво. Бях в един, такъв, добър свят… Така ще го помня винаги, винаги! — Тя се усмихваше с потръпващи, детски устни, готови за плач.
Иглика, майка й, побърза да сложи в ръцете й три големи ленени кърпи. В единия им ъгъл бе извезано „Йя“. Тя ги преметна на раменете им и се засмя:
— Сама ги извезах.
— Благодаря! — каза Пашов. — Ще я пазя за сватбата. Пазете ги и вие — обърна се той към Дано и стария селски доктор — защото ще кумувате.