— Добър вечер! — поздрави тя с алтов глас.
Беше в широк черен пуловер, черна пола и домашни чехли. Странно, изглеждаше на мястото си, свободно и непринудено. Когато пристъпи и леко наклони глава, косата й пак се огъна, без да се разпилее.
— Казвам се Неда — представи се. — А вие — Дано Сребров, знам. — На устните й нямаше и помен от усмивка, нито в очите й. Но това не я правеше по-малко приветлива.
Дано неволно я сравни с госпожа Дани и, колкото и да не си приличаха, шестото му чувство мигновено охлади и изпъна бледото му лице над силните кости. Значи, тази госпожичка ще му обяснява странното поведение на Топчев! Става интересно, да видим…
От съседната стая се разнесе шум от кухненски съдове. Там очевидно се разпореждаше спътничката на Неда.
— Ще помогна да приготвим вечерята — надигна се от фотьойла Топчев, като не забрави да вземе бутилката и чашката си.
Необичайната готовност на Топчев да ги освободи от присъствието си с нищо не промени изражението на Дано. Така, госпожичке, сега сме сами, можеш да започваш!
Тя седна във фотьойла на Топчев и наистина започна:
— Не се сърдете на общия ни приятел. Ролята му бе незавидна, особено при неговия нрав, който добре познаваме и двамата.
Ставаше все по-интересно. Една непозната го съветваше как да се отнася със стария си приятел. При това говореше за „роля“, като че ли Топчев от години не слизаше от театралните сцени. Браво! По-нататък до него стигаше само алтовия глас на непознатата. Слушаше, но не чуваше, загледан в пламъците на камината.
— Не сте от приказливите, господин Сребров! — въздъхна младата жена. — Това е отлично качество, но в момента ме затруднява.
— Правете като мене — каза хладно Дано. — Погледайте огъня в камината, интересно е.
Той вече се бе уверил, че именно тази дама е поръчала втория чифт очи, които го следяха напоследък чрез Топчев. Но тя започна така издалече и сбъркано мисията си, че го разочарова. А изглеждаше свободна и пряма.
Бе го разбрала и тя, защото изведнъж сведе глава, косите й пак се огънаха, и рече смутено:
— Помогнете ми, господин Сребров! Сбърках и…
— И сега не знаете как да продължите — каза без съчувствие Дано. — Има само един начин, да започнете отначало — ясно, кратко и открито. Колкото и да противоречи на… вашата роля.
— Прав сте, господин Сребров. Топчев ме предупреди за вашия, извинете, зверски нюх, но аз го подцених и се провалих.
— Значи не всичко е загубено. И така?… — подкани я той.
Тя придружи усмивката си с продължителен и дълбок издъх, като човек изплувал до спасителния бряг. Кимна, сякаш отърси косите си, и започна:
— Казвам се Неда, бивша възпитаничка на английския колеж и бивша мисис Слоун. Мистър Слоун се оказа грешка, както в дипломацията, така и в моя живот, която установих след двегодишен престой в Англия. Мистър Слоун ме разочарова, но демокрацията и културата, в които живях две години, ме очароваха. Именно те търсят най-доброто у нас, а вие сте един от това най-добро. Доказвате го със здравия си разум и модерно мислене. А проверката на ценностната ви система извърши, вместо нас, госпожа Дани. Ние само наблюдавахме, както сте забелязали. Някой ден трябва да й благодарим за неволната услуга! — усмихна се тя. И добави с облекчение: — Ето, това е!
Той бе отправил пепелносивите си очи в камината, но младата жена бе цялата в полезрението му. Цялата и цялостна, без съмнение. Неподвижна и вглъбена, тя излагаше убежденията си с откровение. Твърде различни бяха похватите на госпожа Дани! — усмихна се мислено Дано. А каза:
— Ето, така е по-добре! По-добре за вас, но не чак толкова добре за демокрацията, която ви е очаровала. Неведнъж е постъпвала сбъркано и тя, в момента — също. Изпусна злия дух от бутилката и сега той властва над Европа. И тя, демокрацията, водена от вечните си интереси, е принудена да подаде ръка дори на болшевизма.
— Така е — въздъхна младата жена — за съжаление! И понеже стигнахме до нацизма и болшевизма, ще ви предам едно писмо от хер Нунке за вас.
Тя пъхна ръката си под широкия пуловер и му подаде сгънат на четири лист.
Писмото започваше без обръщение и завършваше без подател, но бе именно за него и именно от хер Нунке:
„Приятелю, говоря ти от билото на нашия хълм. Говоря с тъга и отчаяние. След един ужасен престой в Черното царство, където бях отзован, имах възможност да посетя и Червеното царство. Уви, и Черното, и Червеното царство си приличат като две капки вода, различно оцветени — нищо друго, никаква разлика, никаква надежда! Две страшни човекомелачки, два Безума… Моля се ни една от двете да не залее твоята хубава земя, и тебе. Сбогом!“