— Разбирам — каза мрачно Петър, — но с Тошето е трудно, почти невъзможно. Нещо повече, увлякъл е младите и те го следват слепешката. Импонира им със силата и крайните си, хазартни убеждения. Някои вече се възприемат като бойци.
— Лошо — изпъшка Дано. И притисна с юмрук подребрието си. Бледото му лице се покри с капчици пот.
— Трябва да се лекуваш — каза Петър Каменов. — А аз ще се опитам да направя нещо. Благодаря за предупреждението!
Разделиха се.
Петър Каменов свърна към новата мина, а Дано тръгна към дома си. Ще пийне минерална вода да укроти болката, ще хапне нещо леко, ще поспи. Тревогите и безсънието очевидно я предизвикват.
Но пред дома му бе спрял автомобила на доктор Пашов. Странно, помисли Дано, едва ли някой го е повикал заради обгазения младеж! А може да е дошъл за друг болен.
В остъкления му хол, обаче, освен Пашов, се бе разположил и Топчев. Баба Стефана им говореше нещо.
— Позволявате ли, господа? — попита от вратата Дано.
Косматият финансист само изръмжа. Пашов отправи към него изпитателен, професионален поглед. А баба Стефана, след като помълча гузно, рече:
— Какво пък, наковладих те по телефона! Болен си, не ядеш, не се лекуваш… Това е! — И побърза да излезе.
Пашов най-сетне се обади:
— Дойдох само да те видя, но ще се наложи да те взема в града. Видът ти никак не ми харесва, Сребърен.
— С белезници, или… — опита да се пошегува Дано.
— А да си спомняш вашият доктор да те е съветвал да дойдеш при Пашов? — попита го Топчев.
— Смътно.
— Не смътно, а мътно, мътните да те вземат! — освирепя финансистът.
— Е, добре, предавам се! — усмихна се насилено Дано. — Но да караме поред. Да приемем, че съм ви казал добре дошли, а вие сте ме поканили в дома ми и сега аз ви предлагам да обядваме.
— Никакъв обяд! — вдигна ръка Пашов. — Искам те гладен за рентгеновия преглед. Закусвал ли си?
— Не успях.
— Отлично. Да тръгваме.
В центъра на околийския град Пашов спря колата и попита Топчев:
— Ще дойдеш ли с нас в болницата?
— Благодаря, не се натискам. Не ми трябва твоята касапница — изръмжа финансистът. После се обърна към Дано: — Ще те чакам у дома.
— И ти се правиш на много здрав, а черният ти дроб се е разпрострял като третия райх — погледна го строго Пашов. — Още малко и ще стигне до колана на панталона ти.
Топчев понечи да му отвърне, но Пашов форсира колата и го остави с отворена уста.
— Толкова ли е зле? — попита Дано.
— Дори повече. Конякът го убива, а той не спира да се налива. Подозирам, че го прави съзнателно.
Спряха пред вратата на болницата.
— Така-а, сега да видим тебе! — поведе го Пашов към рентгеновия кабинет. — Съблечи се и пий на глътки тази вкусна кашичка. Няма само баба Стефана да те храни, я!
След като дълго го въртя, насам-натам, зад екрана на апарата, Пашов заговори издалече:
— Не ми харесва, Сребърен, стомахчето ти никак не ми харесва. Иде ми да го изрежа цялото и да го хвърля на котките. Изобщо…
— Опитай с конкретното — спря го Дано.
— Конкретното е язва, Сребърен, даже две. Едната е много стара, с груби ръбове. А още по-конкретно — ножа!
— Не — отказа спокойно Дано. — Ако можеш да измислиш нещо друго, измисли го, ако не, ще си я лекувам с минерална водичка и чайчета.
— За измисляне, ще измисля, но…
— Приемам го с „но“-то.
Пашов написа рецептата и му я подаде:
— С уговорка, че наесен непременно ще дойдеш да те видя! Не съм свикнал аз да гоня болните си и да им се обяснявам в любов.
— Малко странно го правиш — с нож в ръката. — Засмя се Дано.
— Не е за смях — каза строго Пашов. — Няма да те боли, но това не бива да те успокоява. Наесен те искам тук!
На път към дома на Топчев остави рецептата в близката аптека да му приготвят праховете и продължи.
Финансистът бе на обичайното си място, с обичайната бутилка коняк. Но в камината не гореше огън и в цялата къща цареше тишина. Топчев бе мрачен, по-мрачен от обичайното.
— Боледуваме, значи — избъбри. — Ние боледуваме, други умират… — Той отля от коняка върху килима и добави: — Умират млади-зелени, хубави, умни…
— И тя ли? — попита Дано. Имаше предвид русата спътничка на Неда.
— И тя — въздъхна Топчев.
Пред очите на Дано отново оживяха усмихнатата русокоска и огъващите се асфалтови коси, широкият черен пуловер, близнатото пръстче и… Но сега усети хлад в цялата къща и вътре в себе си. Хлад, който знаеше, че никой никога нямаше да стопли. Човек веднъж среща биологичната си и духовна половина — втора няма. Няма!
Топчев, мрачен и мълчалив, отпиваше поредната глътка коняк.