Но последиците били далеч по-големи. Симеонов отклонил немските военни ешелони по линията през Землен и всички останали влакове. Очаквал взривяване на железопътната линия. Така му докладвал неговият сътрудник — машинистът на хаспела. Дочул Тошето и младите миньори да говорят за бомби, за железницата… по тъмно!
Машинистът повече ни се видя, ни се чу, а Симеонов го наказали.
— Стана голям майтап, вярно — мърморел Тошето, — но щеше да е по-добре, ако ме бяха оставили аз да го поомачкам в ръцете си. Пак щеше да си иде.
— Щеше, но и тебе щяха да приберат — казал един от младежите. — А така, те сами си го прибраха. Умно го направихме.
— Да, бе! — изсумтял Тошето. — Петър Каменов е по умните работи.
— Не е лъжа. С маша хвърлихме въглена, който щеше да ни запали, без да се опарим. — Казал пак младежът и възкликнал: — Мале-е, самият прокурор ни стана маша!
Останалите прихнали, запревивали се от смях.
Но имало и други, трагични последици.
Разяреният Симеонов още същата нощ повикал Топала, садистичния бияч в полицията, и му наредил да се гаври и измъчва арестуваната преди два дни жена. Докато Топала вършел работата си, Симеонов седял на стол до вратата на тясната килия и гледал. Имало какво да гледа, Топала надминал себе си — между изнасилванията имало побои, чупене на пръсти, изкълчване на стави. Едва на разсъмване оставили полуживата и полугола жена. А по обяд я намерили мъртва. Докато се борела в началото с Топала, в ръката й останало метално копче. С него прерязала вените си.
Тези подробности от комичните и трагични последици стигнаха до Дано чрез Михал и стария Първов, който имаше познати в полицията. Но и мълвата в околийския град вече ги разнасяше.
— Повече не искам да го виждам в дома си! — наредил старият Първов на Ана. — Този извратеняк… е позор за правната наука и за човешкия род. Представям си как е сплитал и разплитал нежните си пръстчета цяла нощ в онази килия. Пфу!
Имаше и още по-късни последици от тези събития. До железопътния мост край Землен се разположи отделение войници, които денонощно охраняваха моста. Земленци бързо свикнаха с тях. Поздравяваха се. Подаваха им кочани зелена царевица да си изпекат, а чобаните им отливаха прясно овче мляко от гюмовете. Само Тошето им хвърляше злобни погледи, че подпоручикът им често посещаваше кръчмата на Юзовица и оставяше там мирис на ботуши, военна униформа и оръжейна смазка. Но момчето не обръщаше никакво внимание на мургавата и усмихната яловица. Отказваше почерпките й, купуваше бутилка ракия и си тръгваше. А тя разкопчаваше все по-надолу блузката си, но напразно.
— Няма да те огрее… — подхвърляше й Христо Моллов. — Ако, пък, много ти е напряло, аз съм тук. Докато дойде Тошето, мога да се впрегна в каручката. Е?…
— Ти по-добре се впрегни да си платиш вересиите, че скоро ще забравиш вратата на кръчмата! — отвръщаше му Юзовица.
— Какви ти вересии, светът отива към свършек с тази война, ти за вересии приказваш.
— И съвсем да свърши, пак ще иска да пие — усмихваше се Юзовица, но отказваше да му налее втора ракия.
За година-две Христо бе пропилял своята половина от имота на Молловите, която брат му Стоян му бе наплатил. Секнаха подвизите му из градовете и шантаните и сега караше само на вересии. Разчиташе единствено на дивидентите от акциите в „Топлик“, с които изплащаше част от дълговете си. Ако Дано Сребров не беше го разубедил, той и тях щеше да продаде.
Тази сутрин Дано отиде в околийския град.
Първо се отби при доктор Пашов.
— Е, ще храня ли котките с твоето стомахче? — посрещна го от вратата докторът.
— Ще почакат — отговори Дано. — Засега аз ще си го храня с твоите прахове, помагат му, благодари ти и иска да му предпишеш още.
— Хм! — измърка Пашов. — Учи се от стомаха си, той е по-възпитан от тебе.
— А ти — от праховете си! — върна му Дано. — Те не размахват нож за щяло и нещяло.
— Ще видим, ще видим… — закани се Пашов. — А какво прави малката ми годеница?
— Расте. Става по-хубава и по-умна и започва да проумява грешката си.
— А-а, завиждаш! Неблагодарник — възмути се Пашов.
После Дано посети Топчев в банката. Косматият финансист го стрелна с малките си очички и изръмжа:
— Откажи се от покупката в „Речни мини“, ялова работа е. В тази дупка няма въглища и за една година. Собственикът й точно заради това гледа да се отърве от нея.
— Жалко! — въздъхна Дано. Той много се надяваше с тази мина да излезе на голямата река и да наложи в нея своята система на заплащане. Така щеше да принуди и останалите собственици на мини да го последват, ако не искат да затънат в конфликти и саботажи с миньорите.