— Жалко щеше да е, ако беше влязъл в капана — поправи го Топчев. — Ония вълци щяха да те разкъсат от… обич. Те много те обичат, нали знаеш?
— Знам.
— Келеш! — изръмжа финансистът. — Като знаеш, защо се навираш в глутницата им. Глутницата не търпи единаци.
— И единаците не търпят глутници.
— О-хо, слаб си още да се разправиш с тях. А и времето не е време за рискови инвестиции. Не се знае какво ще дойде тук след войната. Хилядолетният райх бързо отстъпва към края си.
— Чух, съюзниците са го погнали и от запад.
— Виждаш ли? Но ние сме по-близо до изтока и няма да се учудя, ако внуците на дядо Иван първи стъпят тук. Знаеш ли ги големите как са се спазарили!
— Добре, благодаря за информацията — каза с неохота Дано.
— Неблагодарник! — освирепя Топчев. — Махай се.
— За втори път го чувам тази сутрин — усмихна се Дано.
— Малко ти е. Надявам се да го чуеш и трети път.
Топчев се оказа пророк. В дома на Първови той чу „Неблагодарник!“ за трети път. Но не от стария Първов, не и от Ана.
Тъстът му бе в кантората си. Дъщерите му вземаха поредния урок по пиано. Така че, докато чакаше края на урока, той се настани в хола при жена си. Ана бе в снежнобял халат, който значително изоставаше от разголените й крака. Изостана и когато тя сядаше във фотьойла срещу Дано.
— Кафе? — попита.
— Да, благодаря!
Изправянето й се оказа чудесен повод за халата да открие едрите й бедра, снежнобели и те. Но той седеше все още замислен за провалената сделка в „Речни мини“, а тя го наблюдаваше през полуспуснатите си мигли, с поредното неуспешно желание да разбере какво крие бледото му, силно лице. Телефонът я отклони от намерението й да му сервира кафето. Вдигна слушалката и веднага му я подаде:
— За тебе е. — Усмивката й бе многозначителна.
— Господин Сребров? — прозвуча познат глас.
— Да, госпожо Дани, радвам се да ви чуя!
— Не вярвам — отвърна рязко госпожа Дани. — А това, което ще ви кажа, още по-малко ще ви зарадва.
— Нима? Точно вие…
— Стига, господин Сребров! — изсъска госпожа Дани. — Не само, че пренебрегнахте опита ми да ви приобщя към силните, ами сега се опитвате да забиете клин в „Речни мини“.
— С най-добри намерения, госпожо Дани, с най-добри! Искам и „Речни мини“ да дават повече въглища, като моите, за да помогнем повече на нашите съюзници. Не разбирам…
— Напротив, разбирате отлично. Всявате раздор в тила с вашето либералничене, но този път няма да ви се размине. Запомнете го и… край!
— Край?… — усмихна се бледо Дано. — Означава ли той, че повече не мога да се надявам на кафе на брега на голямата река и на онзи незабравим параклис?
— Не мога да си го простя.
— Разбирам ви. И аз не мога да си го простя, госпожо.
Отговорът бе трясък в телефонната слушалка.
— Горката госпожа Дани! — каза тихо Ана.
През полуспуснатите си мигли тя гледаше поредната жертва, полетяла от глетчера и проснала се в подножието му с пречупен гръбнак.
— Не бих отказал едно кафе — прекъсна мислите й Дано. От усмивката и пепелносивите му очи я облъхна леден хлад.
Тя потръпна. Халатът вече не изоставаше от краката й. Загърна се в него и замислена се отправи към кухнята. Господи, нима този мъж наистина е недостъпен, за никого! И кое го прави такъв: „геният на дивото“ ли, според Топчев, или е обладан и обладава нечовешка сила? Тя опита какво ли не за да го покори, а през това време той покоряваше всичко, до което се докосваше. Когато привлече вниманието му в гимназията след упорито преследване, помисли че е успяла. Излъга се. Не успя и след сватбата, и след раждането на децата, и по-сетне — до ден днешен. В най-интимните им мигове той бе всеотдаен, но като древногръцки бог, обладаващ простосмъртна, след което отново се връщаше на своя Олимп.
Тя му поднесе чашката с кафе, загърна се в халата си и седна срещу него.
— Благодаря! — каза той, но остана замислен.
Седеше, а на Ана й се струваше, че е някъде нависоко и пепелносивите му очи гледат надалече. Ръката му някак сама се протегна до грешната земя и вдигна чашката с кафе до коравите му, мъжки устни. Едва когато отпи, той сведе очите си към Ана и кимна: „Хубаво е, благодаря!“
— Може би ти напомня кафето на госпожа Дани край брега на голямата река? — попита спокойно Ана.
Отвесна гънка разполови челото му, сякаш си припомняше нещо много отдавнашно, преди да каже:
— Тя направи каквото можа, но не ми беше интересно, защото направи това, което очаквах и знаех, че ще направи.
— Горката госпожа Дани! — усмихна се тъжно Ана.
— Да, заслужава съчувствие. Провали се и като жена, и като агент на тайна немска институция.