— Нима? — изненада се Ана.
— Да, както и нашият общ познат, господин Симеонов, лека му пръст! Бог да го съди за делата му.
— Господи, не съм и подозирала!
Отвесната гънка на челото му отново се появи, но не за да си припомни нещо отдавнашно, а за да проникне в нещо.
— Животът и хората не са това, което изглеждат, Ана. Те са като голямата река, имат дълбини, въртопи и дъно, в които се ражда, живее и взема връх доброто или злото. Трудно се прониква до тях, а още по-трудно в размътни времена, като днешното, когато тинята изплува отгоре.
Ана не скриваше изненадата си. Бе се привела напред и гледаше съпруга си като непознат.
— Не си спомням да сме разговаряли така — рече с въздишка.
— Бяхме прекалено заети и… разнопосочни — въздъхна и Дано. — Аз — с моята амбиция да преуспея сам и да наложа модерни, човешки взаимоотношения между труда и капитала, ти — със своята себична фиксидея да покоряваш и захвърляш покореното.
— Така е, признавам — сведе очи Ана. — Но защо казваш бяхме? Вече не сме ли?
Усмивката му бе едва загатната, с едва загатната скръб:
— Не, същите сме. Но идват събития, в които моите и твоите амбиции нямат значение. Те просто ще ги пометат. Ще ги сведат до инстинкта за оцеляване — физическо и нравствено.
Усмивката му се стопи. Силните кости изпънаха бледото му лице. А пепелносивите му очи застинаха, когато каза:
— Поне единият от нас трябва да оцелее физически. И това ще си ти, Ана, заради децата! Мене, доколкото се познавам, не ме бива за компромиси. А оцеляването е низ от компромиси. Майка си, ще го направиш!
Той неочаквано се усмихна ведро:
— Покорявай компромисите, ето ти ново поприще, Ана! Това го умееш, то е в природата ти.
Господи, никога няма да покори този мъж! Той е силен дори в обречеността си. Приема я, но не й се покорява, стои над нея. Тя едва се сдържаше да не коленичи в нозете му. Късно е, ще бъде смешно, трябваше отдавна да го направи. Животът им щеше да е друг. Сега трябва да остане на мястото си, и да е силна, по-силна от компромисите, които й завещава той в името на децата. Поне това е длъжна да направи за него.
Той я гледаше проницателно. Проследи битката, която тя проведе със себе си, прочете накрая и решението й, и кимна мълком:
„Благодаря ти, Ана!“
По-голям успех от този тя никога не бе пожънала пред него. Две сълзи натежаха в ъглите на очите й.
— Ако можехме да започнем отначало! — каза тихо, на себе си.
В този момент урокът по пиано завърши и децата връхлетяха в хола.
— Мамо, защо плачеш? — попита голямата им дъщеря.
— О, не плача! Баща ви разказа толкова смешни неща, че се просълзих от смях.
— Искаме, искаме да ги разкажеш и на нас! — виснаха на коленете му и двете.
Ана не изтри сълзите си, те сами се отърколиха до брадичката й: „А можеше да е все така в този дом! Само трябваше навреме да разбере Дано и себе си. Но не всеки, и най-малко младостта има очи, които да проникват до дъното. После е късно, много късно!“
Една нощ небето над Землен се разлюля, забуча. Час преди това електрическият ток бе спрял. Земленци наизлизаха от къщите си озадачени. Нито светкавици, нито гръмотевици виждаха по нощното небе, а то се люлееше и бучеше страховито, и все по-нарастващо.
— Боже! — прекръсти се баба Стефана.
Тя, Михал и Здравка с детето бяха излезли на широкото стълбище пред Дановия дом. Към тях пристъпи и Маргарита.
— Какво е това? — попита тя.
— Самолети, бомбардировачи — отговори Дано, излязъл последен. — Търсят електроцентралата.
— Американски „крепости“ — допълни Михал.
Страховитото боботене се носеше срещу течението на голямата река, но вече отминаваше електроцентралата.
— Отминаха я — обади се Михал.
— Затова са изключили тока, да не я открият — каза Дано.
Но в този момент се разтресе и земята. Малко след това се чу грохот. После всичко се смеси — грохот и земетръс. Следваха едно подир друго, грозно и зловещо в тъмната нощ.
Здравка притисна детето и сама се притисна до баба Стефана. Земя и небе се люлееха, а грохотът сякаш ги раздираше.
— Господи! — бързо-бързо се кръстеше баба Стефана.
След четвърт час грохотът спря и бученето отмина, стопи се някъде в нощното небе.
Едва сега из Землен се разнесоха човешки гласове. Откъм кръчмата на Юзовица бяха най-силни, припрени, накъсани:
— Какво се чудите, нали им обявихме война… Барабар Петко с мъжете… Като катраници сме, окачваме се на стърчишката на всяка кола… А сетне се вайкаме…
В суматохата никой не видя че Тошето дръпна Юзовица в задната стаичка на кръчмата и я хвърли върху второто миндерче. На съседното Юзо мучеше по-силно от всякога.