— Навсякъде саботажи и шумкари, само ние, тук, седим като баби! Чакаме утре братушките на тепсия да ни поднесат имотите на Ботуна и Стоян Моллов, и мините на Дано Сребров.
— Ами какво да направим бе, Тоше? Кажи само… — питаха двама от ратаите на Стоян Моллов, с които се бе сдушил Тошето.
— Сега — нищо — отвръщаше им той. — Но като дойде лятото, пуснете едно желязо във вършачката му. По-малко ще овършее, по-малко хляб ще има за немците. По-малко и за него. Че той, нали го виждате, насищане няма, глътна и братовата си половина от имота.
— А вие, там, в мината…? — недоизрече въпроса си единият от ратаите.
— И там съм замислил нещо, ще се чуе! — рече с омраза Тошето. — И на Дано Сребров ще му припари! По-точно, ще му подлея водата…
Тошето отдавна бе набелязал главната галерия на старата мина. В долния й край се бяха появили плаващи пясъци. Вода и глинест пясък, като боза, се просмукваха между крепежа и се налагаше редовно да го презакрепват и уплътняват. Едно малко размърдване на укрепеното в края на смяната ще свърши работа. До сутринта цялата мина ще е наводнена и затлачена. Само да намереше сгоден ден и час, да остане последен от нощната смяна.
Единствени Юзовица и Христо Моллов плуваха в този все по-сгъстяващ се въздух над Землен като риби в сладка вода. На Юзовица всичките й сметки бяха наред: смръщените земленци пиеха повече, Юзо не й се пречкаше, а Тошето още по-често си изкарваше ядовете върху нея. На Христо Моллов, пък, нищо не му беше наред, но се радваше на себе си и на хорската загриженост. Висваше, рано-рано на тезгяха пред усмихнатата Юзовица и казваше ухилен:
— Хайде де, сипни ми малко! Утре, като дойдат руснаците, ще ти вземат кръчмата. Там всичко било общо и тука ще стане така. Хайде, сипни ми!
— Кога ще спреш да се наливаш? — питаше го Юзовица.
— Когато и ти спреш… — намигаше й ухилен. — На тебе ли да казвам, че някои неща в човека насищане нямат. Хеле — очите му! Ама тези, с ненаситните очи, сега ходят оклюмани. Гледай брат ми, Ботуна, Дано Сребров… А ние с тебе, волни птички, няма какво да ни вземат и се радваме на благинките си. Хайде, сипни ми!
Юзовица пламваше от сладките му намеци. Очите й се премрежваха, а усмивката й ставаше… снощна. Сипваше му един пръст в чашата и питаше усмихната:
— Толкова стига ли?
— Още…
— А толкова? — и доливаше.
— Още! — преглъщаше Христо нетърпеливо. После казваше престорено сърдито: — А-а, ще кажа на Тошето и на тебе така да го отмерва!
Юзовица прихваше и така препълваше чашата, че той отпиваше от нея направо от тезгяха, капка да не разпилее.
— Те това е сладката работа, догоре! — млясваше и пак намигаше: — Бе, знаем си мярката ние, с тебе. Нищо, че моята е сутрешна, а твоята вечерна — еднакви са, догоре!
Юзовица го оставяше да си приказва с ракията и излизаше да премете пред кръчмата. Метенето също бе радост за нея. Напръскваше с вода и започваше да се вие с метлата, да се полюлява, да се огъва и разгъва, да усеща гърдите си в разкопчаната пазва… Но главно да усеща похотливите очи на мъжете и проклятията в очите на жените. Щели да й вземат кръчмата, да я вземат! Докато има мъжки очи и гърла на тоя свят, гладна няма да остане.
По улицата се зададе Стоян Моллов. Вървеше и отриваше омаслените си ръце с топка кълчища. Пъхна кълчищата в джоба си и влезе в общината. Оклюманите се събират — усмихна се Юзовица. — Наистина са оклюмани, нищо и никого не поглеждат.
Ботуна вдигна едрата си, като дънер, глава:
— Какво си се оплескал така? — попита.
— Стягам трактора — отвърна Стоян. — Сега му е времето, през зимата. Трябва да е готов за пролетната сеитба.
— Трябва… — повтори замислен Ботуна. — Ние ще сеем, но кой ще жъне, не се знае.
— Точно за това наминах към тебе. Приказват, че ако дойдат руснаците всичко щяло да стане общо — нивите, машините, фабриките, мините. Ти какво мислиш?
— Какво да мисля. Щом при тях е така, същото ще стане и тук. Ден и нощ го мисля, сън не ме лови, но нищо не мога да измисля. Имот е това, земя, не можеш да я туриш в джоба си.
— И, какво, имотите ни ще станат имоти на ратаите и пияниците?
Ботуна сви рамене. Едрата му глава клюмна.
— Ще станат — изпъшка. — Ще станат, Стояне, натам върви тоя свят. А с нас какво ще стане, не знам!
— Виждал ли си Дано Сребров? И той ли мисли така?
— И той. И колкото и да му сече пипето, не вижда изход. Казва само, че тази стихия ще се стовари главно върху нас, а човешката злоба и завист ще я усилят стократно, и трябва да сме готови на всичко.
— Кмете — нахлу разтреперен селянин, — тази нощ ме ограбиха! Задигнаха ми двата коня.
— Защо идваш чак сега?