— Защото ми казаха, че мръдна ли от къщи навън, преди да се е вдигнало слънцето, ще ми хвърлят бомба. Бяха с пушки.
— Позна ли ги?
— Не.
— Иди ги търси вече. Конете ти сигурно са продадени и препродадени на десетки километри от Землен.
— Бре-е-ех! — проплака човекът и си тръгна.
— Това е — изпъшка Ботуна, — кражби, грабежи, убийства! В мътно време мътилката царува. А се задава още по-голяма мътилка, Стояне.
Стоян Моллов поклати глава и също си тръгна. На излизане от общината видя Дано Сребров, но не му се обади. Защо да го спира, щом Ботуна е говорил с него. По-добре да си довърши работата с трактора, пък каквото има да става ще стане.
— Добро утро, господин Сребров! — поздрави Юзовица.
— Добро утро! — отмина я замислен Дано.
Тя проследи високата му, все още младежка фигура с гъвкава походка и въздъхна: „Какъв мъж, Боже!“ Не усещаше, че от намокрената метла се отцеждат капки вода по чехлите й.
— Хей — сепна я Христо Моллов — подмокряш се подир този хубавец, а? — И се изкиска: — Погледни си чехлите!
Юзовица замахна с метлата по него и се шмугна в кръчмата.
А Дано Сребров се бе запътил към мините. Наскоро прие десетина млади миньори и искаше да поговори за тях с Батов и Петър Каменов — как са, що са, свикват ли?
— Слушат, учат се — успокои го Батов. — Ще свикнат. Едното момче е по-слабичко, но е старателно, помагам му.
Почти същото му каза и Петър Каменов за младите миньори в новата мина.
— Доктор Пашов пита как е годеницата му, поздравява я — засмя се Дано.
— Благодаря, поздравете го и вие! — отвърна Петър Каменов.
Замълчаха, загледани към високия железопътен мост, на който се открояваше фигурата на войник с пушка.
— Наближават големи събития, Петре — каза Дано. — И както изглежда те ще дойдат с твоите братя по идеология, русите.
— Няма нищо лошо в това, един по-справедлив свят! — отговори Петър и погледна Дано: — Не бива да те безпокои, и в него ще са нужни способни и разумни хора.
— Един противоестествен свят не може да е справедлив. Той се налага с насилие.
— А този справедлив ли е?
— Не е, но може да се очовечи — отговори Дано. — Виждаш, при нас не е като в „Речни мини“, значи може.
— Защо отнемаш правото на другия свят да се очовечава?
— Защото, докато стигне до там, ще се разпадне. Противоестественото не може да издържи дълго.
— И после какво? — попита Петър Каменов.
Омрачнял и замислен, Дано каза тихо:
— После… После всичко ще започне отначало, само че с много по-големи злини и злосторници. Не завиждам на поколенията, които ще го преживеят. Които ще го изстрадат, по-скоро. И най-вече на добрите, умните и талантливи хора. А такива като тебе, Петре, ще изстрадат още началото му, защото ти не си насилник, а идващото ще започне с насилие и ще потърси насилници. Като Тошето, например.
— Не вярвам — отсече Петър Каменов.
— Ще се радвам, ако не е така, но ти сам ще се убедиш. И никак няма да ти е леко — въздъхна Дано. Помълча и добави: — Едва ли ще имаме време за друг такъв разговор, ще си го спомняш само. Довиждане, поздрави Йя!
Той тръгна към Землен. Запрехвърча сняг, който изведнъж се усили и замрежи въздуха. Високата му фигура бързо се превърна в неясен силует и се стопи, разтвори се в бялата пелена на снега.
Зимата и пролетта окончателно предопределиха посоката на идващите събития. Тя бе от изток, североизток. Армиите на райха отстъпваха панически.
Изчезна заместникът на хер Нунке от „Речни мини“. Госпожа Дани била покрусена, разказваше Топчев. Обещал й да я вземе със себе си в Германия, а изчезнал яко дим.
Зачестиха саботажите в мините. Зачестиха гърмежите в предпланините и равнината. На земленци бе забранено да носят хляб на полето. Плъзнаха истини и неистини за жестокости.
Най-сетне дойде сгодната нощ и за Тошето.
През цялата смяна той се помайваше. Захващаше и оставяше ту едно, ту друго, докато не чу гласовете на излизащите миньори по главната галерия. Когато заглъхнаха гласовете и на последните, излезе на главната галерия и се ослуша. Бе тихо, нямаше никой. Стигна до обшивката, спираща плаващите пясъци, и се опита с кирката да я размърда. Не поддаде, бе заклинена с яки клинове в земята. Наложи се да разклати и извади един от тях. Едва тогава обшивката поддаде, отвори се и в галерията потече глинестия пясъчник — ручей от боза. Достатъчно, рече си, останалото ще усили и довърши натискът на плаващите пясъци! На заранта Дано Сребров ще остане без едната си мина.
После бързешката излезе навън, заобиколи отдалече миньорите и пое към дома си. Нарочно мина край градската къща на Дано Сребров, тъмна в този среднощен час, и прецеди през зъби: