— Спи, спи! Сега спиш, а утре ще сънуваш кошмари…
Тошето не знаеше, че Батов бе останал да помогне на един от младите миньори, не успял да закрепи работното си място.
Опитното око на надзирателя веднага разбра, че е пипала човешка ръка — плаващите пясъци могат да разместят обшивката, но не и да изтръгнат клина от земята! Двамата с младежа поправиха злосторничеството.
Навън ги очакваше само хаспелистът. Останалите миньори си бяха отишли.
— Кой излезе последен? — попита го Батов.
— Тошето. Защо?…
— Нищо, питам само — измърмори Батов.
На заранта докладва на Дано:
— Би трябвало да съобщим в полицията — завърши Батов. — Опит за саботаж. Ако не беше случайността…
— Никъде и на никого няма да съобщаваме! — спря го Дано. — Виждаш какви са времената, ще го пребият, ще го хвърлят в затвора. И кой знае какво още ще му припишат. Изпрати го при мене, ще го освободя.
След час Тошето пристигна, мрачен, със стиснати челюсти.
— Влез, седни! — покани го Дано.
— Ще изцапам — остана прав Тошето.
— Както искаш. Ето ти заплатата, освобождавам те. Първия път Петър Каменов поправи глупостите ти, сега — Батов. Няма да докладвам никъде, но на работа повече не идвай. Внимавай да не сглупиш трети път!
Отправил пепелносивите си очи в Тошето, Дано говореше равно, но и с нотка на презрение, която скова Тошето.
Човекът, когото най-много ненавиждаше, го караше да се чувства нищожество. Напрегна се до пръсване. Разстоянието от един метър до Дано Сребров му се стори необозримо и непреодолимо. Значи, той не заслужаваше дори отмъщението на великия Дано Сребров, който имаше всичко — ум, власт, пари, жени… А той — нищо, една Юзовица само!
Безмълвно взе парите от масата, врътна се и излезе от остъкления хол на Дано, блестящ от чистота. На улицата се извърна, но Дано дори не беше го проследил. Седеше замислен.
Ще ми паднеш в ръцете, Дано Сребров, веднъж да ми паднеш само! — изскърца със зъби и се отправи към кръчмата на Юзовица.
Да, той ще е бъдещият насилник в Землен! — въздъхна Дано замислен. — Роден е за това, за времето, което иде. Сам ще се увериш, Петре, и никак няма да ти е лесно. Такива, като Тошето, не прощават на тези, които са им помогнали. За тях те са повече от смъртни врагове, защото неволно са им показали, че са нищожества — купчина безмозъчни мускули, търсещи изява в насилието, единственото, което могат. И те са в началото на всяко начало, за съжаление! Те, насилниците, във всичко и над всичко.
До Дано стигаха подвизите на Тошето над младите миньори, над Христо Моллов, над Юзовица. Той и сега вероятно нахлува в кръчмата с всичката си ярост и злоба от проваленото му насилие.
Христо Моллов се хилеше на нещо до тезгяха пред Юзовица, но като видя озлобения и настръхнал Тоше, гаврътна наведнъж изпросената ракия и избъбри:
— Тръгвам си… бързам… аз, такова… — И се измъкна навън.
Тошето хвърли Юзовица на миндерчето. Юзо замуча, а Юзовица захихика.
— Тъй, тъй… — рече през зъби Тошето. — Искам да мучиш, да гледаш и да мучиш! Ще дойде време и Дано Сребров да мучи, а Маргарита да се хили. Ще дойде, иде вече! Види му се края на Дано Сребров…
От там Тошето отиде при двамата ратаи на Стоян Моллов.
— Готови ли сте? — попита ги. — Жътвата започна, скоро ще почне и вършитбата.
— А в мината защо не стана нищо? — попита единият от ратаите.
— Случайно го откриха. Пък съм и сам.
— Петър Каменов не помогна ли?
— Чакай да помогне! Уплашен човек, след затвора се пази като болен пръст. Пречи, не да помага. Но ние и без него ще се оправим. Виждате какво става по фронтовете. Утре, като дойдат братушките, всеки ще получи според заслугите си. Сега е нашето време, момчета! Ако искаме утре да управляваме Землен, сега трябва да си постелем. Когато светът се обърне наопаки, ние ще сме първите. Няма да има Дано Сребров, Стоян Моллов, Ботуна…
— Е-хаа! — възкликнаха тихичко двамата ратаи. Но единият се сепна: — Ами, ако ни окошарят?
— Няма — успокои го Тошето. — Предвидил съм всичко. Правим белята и изчезваме. А след месец-два ще влезем в Землен господари. Е, има риск, ама сухи гащи риба не ядат! Когато гръмнах галерията в „Речни мини“, рискът беше къде по-голям, както и сега в мината на Дано Сребров, но съм си жив и здрав, нали?
— Тъй е. Ще го направим — смотолевиха ратаите.
— И тези са пъзльовци! — изплю се Тошето на връщане.
Но след месец те събраха кураж и повредиха вършачката на Стоян Моллов. Една привечер, докато той жънеше с жътварката на полето, откъм предпланините се спусна облак. Свирна вятър. Притъмня. Закапаха редки, но едри капки дъжд. Останалите ратаи и ратайкини се спуснаха да покриват зърното и снопите. Точно в тази суматоха във вършачката нещо изтрещя и тя спря. Тряснаха и гръмотевици, дъждът плисна из ведро. Стъмни се съвсем.