А когато облакът отмина и отново просветна, двамата ратаи бяха изчезнали. Изчезна от Землен и Тошето.
На другия ден Стоян намери парчето желязо, изронило зъбите на вършачката и разбра всичко. Но загуби цяла седмица, отделно ядовете, докато поправи злината. На всичкото отгоре, започна и да превалява през ден, през два, та последваха нови щети.
— Хе, приседна му на моя брат имането! — хилеше се пред Юзовица Христо Моллов. Но тя не споделяше злорадството му. Престана да се усмихва. Наливаше му ракията и мълчеше.
— Сипни де! Сипни още една за здравето на Тошето. Ще се върне, не се кахъри толкоз! От стара коза яре е той, ще видиш! — Христо знаеше как да превръща и доброто и лошото настроение на Юзовица в чаша ракия.
Една нощ, в края на лятото, от Землен изчезнаха и двамата миньори, които придружаваха Тошето при саботажа в „Речни мини“. Той, Тошето ги е подбрал, шушукаха земленци. И по другите села изчезвали младежи, нещо се готви!…
Че се подготвяше нещо пролича и по това, че изчезнаха и войниците, които охраняваха железопътния мост. Вечерта бяха там, на заранта нямаше и помен от тях.
Шушукаше се че руските войски били на Дунава.
В полунощ дежурната сестра се обади на Пашов:
— Доктор Пашов, докараха ранен в корема, много е зле! — шепнеше уплашено.
— Идвам — отговори той — приготви операционната!
От люляковите храсти пред клиниката го спряха двама въоръжени младежи.
— Докторе, спасете го, молим ви! Той…
— Това ми е работата — спря ги припряно Пашов. — Щом ме молите, не ми губете времето! — И хлътна в клиниката.
Раненият се оказа голобрадо момче. Бледото му като вар лице бе оросено от ситни капки пот. Стенеше тихо, унесено.
— Така му наредиха ония, да не вдига шум — пошепна сестрата.
— Наредиха! — сопна се Пашов, докато миеше ръцете си. — Лесно им е да нареждат. Повели и децата… Я да видим как са го подредили! Сложихте му упойка, нали?
Сестрата кимна.
Пашов направи разрез със скалпела и заоглежда.
— Хм, късметлия… — мърмореше. — Няма засегнат голям кръвоносен съд… Пробити са две-три чревца, ще ги оправим… А, ето го и куршумчето! Гледай ти — сплеснато… Не може да е от меките тъкани в корема. Значи, рикошет… Куршумът е ударил в камък, отскочил е и се е настанил на топличко в това младо и гладно коремче. Добре че е гладно, в чревцата му няма нищо…
Сестрата попи потта от челото на Пашов и попита:
— Ще оживее ли, докторе?
— Ще живее… ако му се размине перитонита. Е, трябва да живее! Някоя мома като тебе ще се радва и на кърпено коремче. Останалото, както виждаш, момчето си го има… Малко момче с голямо имане!
Пашов хвърли бърз поглед към сестрата и се засмя:
— Хайде, хайде, не се изчервявай! Давай сега да поправяме белята…
Поправянето на белята отне часове. Доктор Пашов прецизно оглеждаше, почистваше и кърпеше, промиваше всяко местенце. Момчето все така тихо стенеше. Послушно момче! От време на време доктор Пашов нареждаше на сестрата какви инжекции да му сложи.
Накрая го поставиха на количка-носилка и го затикаха в малка празна стаичка с преддверие.
— Донеси торби с бельо в преддверието, да прилича на склад! — нареди Пашов. — Ще го наблюдаваш на всеки час! Ако някой те попита за него, не знаеш нищо, прати го при мене.
Наближаваше да съмне.
Доктор Пашов се изми и излезе от клиниката.
Люляковите храсти пак се размърдаха.
— Докторе, ще оживее ли?
— Ще живее. А вие се махайте, уморен съм, не ми се кърпят още кореми.
— Благодарим! — изчезнаха двамата младежи.
Събота е, сети се доктор Пашов. Старият Първов и Топчев го бяха поканили да намине към Първови. Щял да дойде и Дано Сребров. Ей така, да се повидят, да се почерпят, да си побъбрят. Какво друго им остава в това мътно време! Знае ли се какво им готви то?
Зазоряваше. Тъкмо ще има време да се изкъпе и преоблече, да отдъхне малко. После ще намине да види простреляното момче и ще отиде у Първови. Не му е за първи път да бодърства по цели нощи и пак да изглежда бодър. В това отношение може да му съперничи само Дано Сребров, с неговата непроницаема маска.
От гарата на околийския град Дано Сребров реши да повърви до Първови. Познатите му улици малко се бяха променили. Отдалече съгледа обновената квартална фурна на стария майстор пекар и пак усети сладкия дъх на топъл хляб. Усмихна се и отмина. Но го съгледа и майсторът. Хвърли бялата престилка, остави фурната на дъщеря си и тръгна подире му. За втори път високият, слаб мъж му напомняше онзи вечно гладен и зъзнещ гимназист и той реши да се увери не е ли той благодетеля му, платил ремонта на фурната. Но, забързан, колкото повече го настигаше, смелостта му се изпаряваше.