Как да спре този скъпо облечен и мрачен мъж, който не поглеждаше и не поздравяваше никого, макар мнозина да го сподиряха с погледите си. Разколеба се, забави крачките си. Мъжът прекоси главната улица и влезе в богатия дом на адвоката Първов.
През всичкото това време Дано Сребров си мислеше за онази зимна вечер, която му подари жената с огъващите се асфалтови коси, в които снежинките се топяха мигновено. После дойде нощта пред камината на Топчев и подпъхнатите в широкия черен пуловер ръце на младата жена. Най-сетне я бе намерил… за да я загуби.
— Хайде, Сребърен, закъсняваш! — посрещна го Пашов. — Ние вече наченахме коняка, а твоето кафе сигурно изстина.
Старият Първов му кимна. Топчев изръмжа нещо, зает с коняка си. А Ана го гледаше мълчаливо, отпуснала ръце в скута на снежнобелия си пеньоар. Тя никога няма да подпъхне ръце в широк черен пуловер! — въздъхна Дано и поздрави:
— Добър ден! Налейте и на мене един коняк — помоли.
— Мммм! — изръмжа Топчев повторно. — Светът е на свършване, щом Дано иска коняк. Значи трябва да си отворя очите и да пресуша де-що има бутилка наоколо.
— Не вярвам да си забравил някоя! — подхвърли Пашов.
— Всичките са в черния му дроб — добави Първов.
— Затова пия и не падам, да не ги строша — отвърна им Топчев.
Ана поднесе чашка с коняк на съпруга си, загледана изпитателно в бледото му лице. Но то не й казваше нищо. Нито пепелносивите му очи, отправени в плота на масичката, върху който златистата течност на коняка потрепваше в чашката му.
— Е, за какво ще пием? — пресегна се той към чашката.
— За каквото и да е — промърмори Топчев.
— За това че сме се събрали — предложи Пашов.
— За здраве и живот! — наложи волята си на домакин старият Първов.
Финансистът изля коняка в косматата си уста и млясна:
— Каквото здравето, такъв и живота, ама хайде…!
Дано отмести очите си към него.
— Не ме гледай — изръмжа Топчев. — Уредил съм всичко, както го поиска. Гледай си коняка!
Думите на Топчев се отнасяха за прехвърлянето на цялото му състояние на името на Ана и децата. А старата му къща — на Михал и Здравка.
— И в събота ли не почивате, бе хора! — възмути се доктор Пашов.
— Само ти ли ще се пишеш работар — усмихна се Дано.
— Вярно, така си е — намръщи се Пашов. — Тази нощ съботата съм я подхванал още от първите й минути. Рязах-кърпих, рязах-кърпих… — И той подхвана дългия си разказ за нощната си одисея.
Слушаха го и мълком отпиваха от коняка. Ана мълком им доливаше.
— Те това ни е здравето, това ни е животът! — изпъшка Топчев накрая. — Дай ни да се избиваме. Утре тези, пък, ще стрелят по днешните, вдругиден ще се сменят и така нататък. Е, защо аз да не се самоубия, ами да оставя това удоволствие на някой негодник? Ха наздраве!
— Ще отида при децата — надигна се Дано.
— Отивай, докато не си паднал — сподири го Топчев. — Излочи цяла чаша коняк!
— Половината — поправи го Пашов.
— Тъй ли? — пресегна се финансистът. — Дай я насам! Дай да я изпия, та да науча тайните на този сфинкс.
— Няма да успееш — каза Ана. — Никой не е успял. За нас, простосмъртните, остават само следите и последствията от неговите помисли и промисли. А тогава той вече е далече пред нас, с нови помисли и промисли.
— Какво, отказа ли се да го следваш? — смигна й Топчев.
— Не съм се отказала, невъзможно ми е.
— М-ммм, геният на дивото! — ухили се финансистът. — Първов, не ти ли го предрекох преди години?
— Предрече го, така ми го представи — кимна старият правист. — И се оказа прав. Но трябва да признаем, че всичко това се оказа за добро, оказа се куп от добродетели. Не като Симеонов, например.
— Е, за мъртвия — или добро, или нищо! — измърмори Пашов.
— Чакай — сепна се Топчев — защо се е пръкнала тази приказка за мъртвия и доброто, какво иска да каже?
— Ще попитам отец Теофил — замисли се Първов. — Той е добър теолог.
В този момент Дано се върна при тях и, дочул последните им думи, се намеси:
— Ще ви дам моето мнение безплатно: Защото всеки жив потенциално може да се окаже по-голям грешник от най-грешния мъртвец. Затова му е рано да съди мъртвите. Друг е съдникът!
— Ето ви един отговор — изръмжа Топчев. — Влезе, каза и се готви да си тръгне.
— Позна — усмихна се Дано. — Приятно ми беше да ви видя, да поговорим, но е време да тръгвам.
— Как няма да позная, изпих ти коняка и вече нямаш тайни от мене. Ясен си ми като… мъглив ден. Това е всеобщото ни мнение за тебе, да знаеш!