— Знам. Благодаря! И довиждане. Или сбогом, както би казал отец Теофил. Поздравете го от мене.
— Нищо не каза за карантиите си? — погледна го през рамо доктор Пашов.
— Благодаря ти, добре са, ще издържат!
Той огледа четиримата и кимна:
— Така ще ви запомня.
Махна им и прекоси обширния хол на Първови с гъвкавата си и спорна походка. Никой не видя как усмивката му бързо се стопи.
Към обяд Пашов и Топчев си отидоха. Пашов искал да намине към клиниката, а Топчев да се гушнел със следобедната си дрямка.
Ана и старият Първов останаха сами в обширния хол. Но тя не се разшета, както обикновено, да раздигне и почисти, а остана замислена в широкия фотьойл. След време, усетила погледа му върху себе си, попита:
— Татко, ти наистина ли виждаш у Дано само добродетели?
— Те са очевидни, дъще, в делата му. Преуспя сам. Преуспя и преуспява разумно, с личните си качества, с модерно мислене и размах, без да оставя трупове зад себе си. Напротив, обедини интересите си с интересите на работниците, което едва ли го има някъде другаде в страната ни.
— Да — тръсна глава Ана — но аз не съм го виждала порязан дори след бръснене.
Роговите очила на Първов се смъкнаха и той зажумя над тях към дъщеря си.
— Не те разбирам — каза. — Странното е, че именно тебе не разбирам, дъще.
— И аз не се разбирам — въздъхна тя.
— Трудно ти е. Трудно ти е да приемеш, че той е по-силният, по-умният, по-прозорливият.
— Не, не е това. Трудно ми е да приема неговата недостъпност в най-широкия смисъл на тази дума. Ако можех да го видя поне за миг уязвен, или да си го представя уязвим!
— Защо?
— За да се уверя, че е човек като всички.
— Но тогава ти ще го презираш. У тебе го няма инстинктът на покровител.
— Възможно. Но и ще го обичам като човек, като нещо достъпно. Сега приличам на грешница, която протяга ръце към своя Бог, а нито може да го стигне, нито да го смъкне до себе си. Мъчително е това, татко!
— Сигурно. Но не мислиш ли, че и това чувство може да е любов?
— Може… Но много по-близко е чувството за празнота, обезсилваща празнота, в която се мяташ възбунтуван, а безсилен.
Между тях легна сянката на продължително мълчание.
— Ана — обади се тихо Първов, — струва ми се, че не си избрала правилния път. Казваш, невъзможно ти е да стигнеш твоя Бог, нито да го смъкнеш до себе си. Приеми го в душата си, мястото на Бога е в човешката душа, без нея няма Бог. Може би и твоят Бог жадува човешка душа, помисли!
Ана бавно вдигна големите си очи към баща си. Той смутено почистваше роговите си очила. Без тях изглеждаше двойно по-смутен и беззащитен, сякаш молеше прошка за намесата си в нещо, в което никога не бе се намесвал.
— Изглежда имам злата орис последна да опозная най-близките си — въздъхна тя. Но гледаше баща си с обич и възхищение.
В следващия миг скочи оживена:
— Ще направя кафе, искаш ли? — И забърза към кухнята. Но на половината път спря и се извърна: — А другата седмица вземам децата и отивам в Землен. Ще постоим там до първия учебен ден.
Първов сложи очилата си, усмихна й се и кимна.
Обширният хол никога не бе му изглеждал така ведър и светъл.
Лятото отказваше да си отиде. Септемврийският ден бе слънчев и горещ още от заранта. Хълмовете, пожънати и уморени, лежаха под него. Над тях ленива се виеха двата ястреба — сити, изглежда.
Кой знае защо на Дано му се прииска да види и срещне повече хора. Закуси припряно под сърдития поглед на баба Стефана и излезе.
Провървя му. Забързан и омаслен го поздрави Стоян Моллов и отмина. По-надолу Ботуна седеше на „американеца“, на големия камък от бомбардировката. Пред кръчмата бъбреха Юзовица и Христо Моллов. Но Дано избра улицата край реката, сенчеста от брястовете и върбите. Спусна се и пое по нея. Хладина идеше и от сенките, и от водата, и от тихия й ромон, изтънял под летните горещини.
От пътната врата на Петър Каменов излязоха жена му Иглика и малката Йя. Но тя почти настигаше майка си, източила се бе. И двете крепяха на хълбоците си легени с пране.
— Добро утро, чичко Сребров! — поздрави Йя.
Иглика кимна и обясни:
— Отиваме на реката над селото. Там водата е чиста. Ще перем.
— Виждам — каза Дано. — Но и много сте пораснали. Нося много здраве от годеника ти, Йя.
— Аха, от чичко Пашов, благодаря! — засмя се момичето. — Той добре ли е?
— Добре е, все така реже и кърпи.
— Бог да го поживи, да помага! — благослови Иглика.
И двете се отдалечиха с особената грациозна походка на жени, закрепили легени на хълбоците си.