Но тази вечер кръчмата жужеше от голяма новина — от затвора се връщал Петър Каменов. След цели десет години затвор, заради буната през двайсет и трета година, която затри доктор Стилов и неколцина даскали.
— Брей, да отсекат десет години от живота на човека! — рече Батов.
— Кой каквото е дробил… — подхвърли Юзчето.
— Ти да мълчиш! — надигна се от масата Тошето. — Петър Каменов не е лъжица за твоята уста.
Юзчето посиня и позеленя. Но не от думите на Тошето. Само той си знаеше… Преди години пресрещна Иглика, жената на Петър Каменов, и й подхвърли една от своите приказки. Но тя дори не го погледна, гледаше встрани от него, когато каза:
— Нито те виждам, нито те чувам, Юзо. Моли се на Бога и занапред да не се сетя за тебе. — И отмина, сякаш го нямаше на пътя й.
Тогава Юзчето посиня и позеленя, загубил ума и дума. И всеки път посиняваше и позеленяваше, когато чуеше името на Петър Каменов.
— Не знам много за този Петър Каменов? — вдигна питащи очи Михал към Тошето.
— Ще го видиш. Само като го видиш ще ти стане ясно. Няма друг такъв в Землен. Мъж отвътре и отвън — канара — сто пъти по твърд от синия камък. И като камък спокоен.
Михал кимна, отпи последната глътка от ракията си и се надигна.
— Ще си вървя — рече.
— Ей, братушка, да не си болен? Гледам те, умислен и ракията не ти върви.
— Здрав съм — измърмори Михал. — Лека нощ!
Навън го посрещна задухата на късното лято. Светулки припламваха в здрача. А той пак се сети за пламналото лице на Здравка.
Тази нощ болката в стомаха отново споходи Дано. Няколко пъти отпива от земленската минерална вода, която му бе препоръчал доктора, но облекчението настъпи едва на зазоряване. Почти не мигна. И болката е разбойник, връхлита те нощем, по тъмно, мислеше омрачнял Дано. Ненавиждаше да боледува. Май ще се наложи някой ден да намине при своя съученик доктор Пашов — касапина, както го наричаше. Но това му намерение се изпари с отминаването на болката. Замисли се за лековитата земленска минерална вода, от която се ползваше една малка част. Останалата така си течеше и изтичаше в реката. А е богатство, готов дар от природата. Виж, с нея някой ден непременно ще се заеме! Колко дарове е изсипал Бог над Землен: плодна земя, въглища, твърд и мек камък, минерална вода…
Откъм кухнята припълзя аромат на билков чай. Баба Стефана е усетила, както винаги, неспокойната му нощ и вече приготвя нейното универсално лекарство — билков чай, препечена филийка и сирене. Тази по мъжки яка старица усеща и знае всичко — от билките до греховната връзка на отнесената й сирота племенничка с Дано. „И двамата самотници, Господи, прости им!“ — кръстеше се, когато мернеше сянката на Маргарита нощем. Но таеше и надеждица, един ден… ако нещо между Ана и Дано…
Посрещна го укорно:
— Не си пазиш здравето, не се лекуваш! Цяла нощ си трополил, а и доктора не послуша да идеш в града при онзи паша ли беше, бей ли беше.
— Доктор Пашов — усмихна се Дано.
— Каквото и да е. Сядай сега аз да те полекувам с моите билки. Виж как миришат, само миризмата им лекува.
— Знам, благодаря! — рече Дано. А си помисли, че, ако сега влезеше в дома му Ботуна, щеше да си вземе думите обратно. Това пък му напомни, че в най-скоро време трябва да говори със стария чорбаджия. Топчев, хер Нунке и още неколцина влиятелни хора вече работеха железницата да мине през Землен. А той трябваше да убеди заможните земленци в ползата от нея. Закусваше, а мислите му скачаха от едно на друго.
— На, и да ядеш не знаеш! — промърмори укорно баба Стефана — Дъвчеш… Трева да ти бях турила и нея щеше да сдъвчеш. Вие, мъжете, не пораствате. Остарявате, а деца си оставате. Тъй си отиде и моят старец — дете. Все подире му трябваше да вървя.
Дано й отправи благодарна усмивка:
— Сега съм напълно здрав. Благодаря ти!
Баба Стефана се разтопи от умиление, смути се. А казват, че Дано Сребров е безчувствен, лед. Не го познават те. Само тя и нейната Маргарита знаят какво се крие зад студения му ум.
— Здрав съм, но ми се спи. Ще полегна — рече Дано.
— Лягай, сънят лекува — настави баба Стефана. — Как няма да ти се спи, като не мигна цяла нощ.
Ана Първова не би забелязала нищо от това, което старата жена бе забелязала, премислила и предприела за него. Какво ли става там, в аристократичния салон на Първови? Вероятно очакването на провала му расте с всеки изминал ден. Ето, вече е краят на лятото, а въглен все още няма в неговата мина. Отпъди тази тревожна мисъл и заспа дълбок, оздравителен сън.