— Не вярвам на тези лъжи — чух се да казвам и макар че ги бях изрекъл като заклинание, думите ми нанесоха силен удар и ми помогнаха да се взема в ръце. Не се случи точно това, но все пак е относително вярно описание на усещането, което изпитах. Бях едновременно на сала, в спалнята и на пътеката, всеки от тримата Майкъловци почувства силен удар, като че вятърът го е нокаутирал. Пред очите ми причерня, чувах как дрънчи хлопката на Бънтър. После звукът замря, аз също. Изпаднах в блажено забвение, все едно напуснах този свят.
Събуди ме бодрото чуруликане на птички, които с песен прославят топлия летен ден. Заобикаляше ме странен червеникав мрак — слънчевата светлина проникваше през затворените ми клепачи. Вратът ми беше схванат, краката ми бяха изтръпнали от неудобната поза, бях плувнал в пот.
Леко повдигнах глава, но още преди да отворя очи, знаех, че не съм в леглото, нито на сала, нито на пътеката между къщата и студиото. Лежах на дъсчен под.
Светлината ме заслепи. Замижах и изстенах като човек, измъчван от махмурлук. Закрих с длани очите си и едва тогава ги отворих с надеждата да се приспособят към ослепителната светлина, после отпуснах ръце и се огледах. Лежах в коридора на горния етаж, точно под повредения климатик, на който още бе залепена бележката от госпожа Мезърв. Пред вратата на кабинета ми стоеше зелената пишеща машина, а на валяка беше поставен лист хартия. Сведох поглед и видях, че краката ми са изцапани с кал. Борови иглички бяха полепнали по стъпалата ми, върху единия пръст забелязах дълбока драскотина. Бавно се изправих, но се олюлях, защото кракът ми беше изтръпнал. Подпрях се на стената и едва тогава забелязах, че съм по гащета. По нищо не личеше, че съм имал „злополука“. Дръпнах ластика и погледнах надолу. Членът ми беше в обичайното си състояние — приличаше на спящо животинче, свило се на кълбо между гъстите косми. Ако малкият Майкъл наистина се беше проявил през нощта, то сега от смелостта му нямаше и следа.
— Приключението си го биваше — изрекох прегракнало и избърсах потта от челото си. Тук беше горещо като в пещ. — Само дето не приличаше на приключенията, описани в романите за юноши.
Внезапно си спомних напоения с кръв чаршаф и плюшеното животинче върху него. Обаче не изпитах облекчение, както се случва, когато се събудите и разберете, че преживяното е било само кошмарен сън. Нощните ми приключения изглеждаха съвсем реални, като видяното по време на делириума, в който бях изпаднал в детството си поради високата температура — всичко видяно тогава бе действително, но изопачено от трескавото ми съзнание.
Залитайки, се добрах до стълбището и заслизах, като се държах за перилото. Страхувах се, че кракът ми, който още беше изтръпнал, ще ми изневери. Озовах се в дневната и се огледах, сякаш за пръв път стъпвах тук, сетне закуцуках по коридора към северното крило.
Вратата на спалнята беше открехната, но отначало не посмях да я отворя и да вляза. Бях много изплашен, все си мислех за един разказ от сборника „Хичкок представя“, в който главният герой, изпаднал в безпаметно състояние от изпития алкохол, удушава жена си. Половин час я търси, докато я намира в килера с посиняло лице и изцъклени очи. Познавах само едно малко дете, което обича плюшените играчки, но когато си тръгнах след вечерята, то кротко спеше в креватчето си под завивката на големи червени рози. Невъзможно е да съм шофирал обратно до караваната и то само по долни гащета, невъзможно е да съм…
Какво? Например да съм изнасилил жената и да съм довел детето в „Сара“. Невъзможно е да съм го направил в съня си, нали?
Но пишещата машина бях взел в съня си. Доказателството за сомнамбулските ми прояви стоеше в коридора на горния етаж.
Все пак има голяма разлика дали ще извървиш трийсет метра през гората или осем километра по шосето към…
Не, няма да слушам гласовете, които се препират в съзнанието ми. Ако не съм загубил ума си (според мен още бях с всичкия си), тези спорещи тъпанари на бърза ръка ще ме вкарат в лудницата. Отворих вратата на спалнята.
За миг ми се стори, че леглото е окървавено — вярна е поговорката, че на страха очите са големи. Стиснах клепачи, сетне отново погледнах леглото. Чаршафите бяха смачкани, долният се беше смъкнал и се виждаше матракът. Възглавниците бяха разхвърляни, килимчето, изтъкано от Джо, беше накриво, а чашата с вода се бе разляла върху нощното шкафче. В спалнята сякаш се беше състояла оргия, но нищо не подсказваше, че тук е било извършено убийство. Нямаше локва кръв, в която лежи плюшено животинче.
Коленичих и погледнах под леглото. Не видях нищо, нямаше дори топчета прахоляк, защото госпожа Мезърв много стриктно изпълняваше задълженията си. Прокарах длан по долния чаршаф, още веднъж го разгледах, после го изпънах и наместих ластиците, прикрепващи го към матрака. Според мен чаршафите с ластик са сред най-великите открития на нашия век. Ако Орденът на свободата се присъждаше от отрудени домакини, не от политици, които никога не са си оправяли леглото и не са се потили над прането, хитроумният изобретател отдавна да е получил това отличие и то от ръцете на самия президент.