Как да се успокоя? Как да се успокои момчето с тесни раменца и с грозни морави бански гащета, което е застанало на ръба на трамплина? От басейна го делят десет метра, а лицата на съучениците му, насядали по скамейките, са като размазани петна.
Дръпнах толкова силно едно от чекмеджетата на бюрото, че цялото се измъкна и се стовари на пода, като едва не премаза крака ми. Отскочих тъкмо навреме и горчиво се изсмях. В чекмеджето имаше наченат пакет хартия, която беше пожълтяла и краищата й бяха леко набръчкани. Като я видях, си спомних, че съм си донесъл хартия чак от Дери. Оставих пакета на пода и върнах чекмеджето на мястото му, но едва го вкарах в жлебовете, защото ръцете ми трепереха.
Седнах на стола зад бюрото, чух познатото изскърцване, последвано от трополенето на колелцата по дъските, когато го придърпах напред. Настаних се удобно и се втренчих в клавиатурата. Бях плувнал в пот и отново преживявах миговете преди да скоча от трамплина; спомних си как дъската пружинираше под босите ми ходила, спомних си как странно отекваха гласовете на зрителите, спомних си миризмата на хлор и монотонния звук на помпите „туп-туп-туп“, сякаш водата имаше свой пулс. Докато стоях на ръба, за кой ли път си задавах въпроса дали ще се парализирам, ако не изпълня правилно скока и пльосна по гръб във водата. Казвах си, че може би няма да счупя гръбначния си стълб, но от страх сърцето ми ще се пръсне. Подобни случаи бяха описани в книгата „Ако щеш вярвай“, от която черпех познания от осем до четиринайсетгодишна възраст.
„Започвай! — извика ми Джо. Обикновено във въображението ми гласът й е мек и спокоен, но този път е писклив. — Престани да си губиш времето! Започвай!“
Посегнах да включа електрическата пишеща машина и си спомних как бях запратил в кошчето за отпадъци на моя лаптоп програмата „Word 6“. „Сбогом, вярна приятелко“ — бях си казал.
— Господи, дано да работи — промълвих. — Моля те.
Натиснах бутона и машината се включи. Взех лист хартия, забелязах, че потните ми пръсти оставят следи, но изобщо не ми беше до това. Поставих листа, центрирах го, напечатах
и зачаках стоманените обръчи да стегнат гърдите ми.
Звъненето на телефона (или по-точно начинът, по който
Глава 14
Звъненето на телефона (или по-точно начинът, по който го възприех) ми беше познато като скърцането на стола и тихото бръмчене на електрическата пишеща машина. Отначало като че се разнасяше отдалеч, после се усили, сякаш машинист надуваше свирката на влак, приближаващ се към бариера.
Старомодният телефонен апарат беше на масичката в коридора между двата кабинета — „на ничия територия“, както казваше Джо. Навярно температурата в коридора бе поне трийсет и пет градуса, но все пак там ми се стори по-прохладно отколкото в кабинета.
Бях облян в пот и сигурно приличах на някого от културистите, които бях виждал в спортната зала по време на ежеседмичните ми тренировки.
— Ало?
— Майк, събудих ли те? — Обаждаше се Мати, но за разлика от снощи, когато беше потисната и изплашена, сега бе в отлично настроение. По гласа й личеше, че прелива от щастие. Навярно цялата сияеше и отново бе красивото момиче, в което се беше влюбил Ланс Девор.
— Отдавна съм станал… и пиша.
— Не думай! Снощи ми каза, че вдъхновението те е напуснало.
— Така смятах, но може би заключението ми е било прибързано. Какво се е случило? Май си на седмото небе от щастие.
— Току-що разговарях по телефона с Джон Стороу и…
Нима? Колко ли е часът? Колко време съм прекарал в кабинета? Машинално погледнах ръчния си часовник, но на лявата ми китка имаше само кръгло петно кожа без слънчев загар. Бях оставил часовника на нощното шкафче в спалнята и сигурно се беше намокрил, когато съм съборил чашата, пълна с вода.
— … неговата възраст и че ще призове в съда сина му — говореше Мати.
— Почакай! — възкликнах. — Изпуснах нещо, защото се бях замислил. Разкажи ми всичко отново, но говори по-бавно.
Не й отне много време да ми предаде разговора си с младия адвокат. Джон Стороу пристигал утре. Запазил си бил стая в хотел „Лукаут Рок“ в Касъл Вю. Щели да се срещнат в петък и да обсъдят случая.
— О, замалко да забравя! — възкликна тя. — Осигурил ти е адвокат да те представлява, когато даваш свидетелски показания пред Елмър Дърджин. Доколкото разбрах, бил от Луистън.
Нещата вървяха по план, но най-хубавото бе, че Мати е възвърнала борческия си дух. Едва тази сутрин (ако още бе сутрин; съдейки по светлината, проникваща през прозореца над повреденото климатично устройство, вече наближаваше пладне) разбрах колко потисната е била младата жена с червената лятна рокля и белите гуменки. Колко се е страхувала, че ще й отнемат детето.