— Не съм, разбира се. Искаш ли да те държа в течение или Джон Стороу ще те осведомява?
— Ако не ми се обаждаш, ще ти се разсърдя. И то завинаги.
Тя се засмя:
— Добре, добре, ще ти телефонирам от време на време, но ще се постарая да не прекъсвам работата ти. Дочуване, Майк. И още веднъж ти благодаря от все сърце.
Казах й „дочуване“, върнах слушалката на вилката на старомодния телефонен апарат и невиждащо се втренчих в него. Мати бе обещала да ми телефонира, но да не прекъсва работата ми. Но как ще разбере кога не работя? Не зная по какъв начин, ала ще разбере. Както аз снощи разбрах, че ме е излъгала, когато заяви как е видяла Джоана и човекът с кафявото спортно сако да тръгват към паркинга. Знаех още, че днес носи къси бели панталони и фланелка без ръкави, защото няма да ходи на работа — в сряда беше почивният ден на библиотеката.
„Нищо не знаеш. Измисляш си го“ — прошепна ми въображаем глас.
Но не си измислях, иначе щях да си представям Мати по предизвикателно бельо от прочутата марка „Викторияс Сикрет“.
Това ме наведе на друга мисъл. „Прави каквото пожелаеш“ — бяха казали двете жени в съня ми. Едва сега се досетих защо фразата ми се струва позната. Докато бях в Ки Ларго, прочетох в „Атлантик Мънтли“ есе върху перверзията, написано от някаква феминистка, чието име в момента ми убягваше. Авторката имаше доста консервативни идеи и бе използвала същата фраза. Дали името й не беше Сара Тисдейл? А може би несъзнателно го свързвах със Сара Тидуел. Всъщност името й не е важно. Важно бе твърдението й, че фразата „прави каквото искам“ подсказва еротичните желания на жената, а „прави каквото искаш“ е в основата на перверзните, попадащи предимно на мъжете. Жените си представят как шепнат „прави каквото искам“ на сексуалния си партньор; мъжете си представят, че партньорките им са готови да задоволяват всички техни желания. Според авторката на есето, когато сексът между двама души не върви, перверзията идва на помощ на мъжа. Той се нахвърля върху партньорката си с думите: „Ти искаше да го направя! Признай, че искаше. Ти ме накара!“
От друга страна, всеки мъж мечтае да чуе любовницата да му шепне: „Прави каквото пожелаеш. Хапи ме, чукай ме отзад, пий вино от пъпа ми, шибай с телена четка задника ми. Прави каквото пожелаеш. С теб сме в леглото, но всъщност си сам, защото аз съм само средство за задоволяване на най-перверзните ти желания. Не искам нищо, нямам задръжки. Прави каквото щеш с тази сянка… с този призрак.“
Когато прочетох есето, си казах, че общо взето, е много тенденциозно. Не бях съгласен с твърдението, че мъжът получава най-голямо сексуално удовлетворение, като принизи партньорката си до инструмент за задоволяване. Авторката бе използвала доста научни термини, не й липсваше и чувство за хумор. Но основната мисъл се свеждаше до онова, което е казала Сади Томпсън, героинята на Съмърсет Моъм (най-любимия писател на Джо) от разказа „Дъжд“, написан преди осемдесет години: „Ах, вие, мъже! Вие, долни, мръсни свине! Всички сте еднакви!“ Ала по принцип ние не сме долни свине, освен когато ни принудят. Дори тогава прибягваме до насилие не заради секса, а за завладяване на територии. Някои феминистки твърдят, че за мъжете сексът и завладяването на територии са равнозначни, което е твърде далеч от истината.
Тъкмо отворих вратата на кабинета, телефонът зад мен отново иззвъня. Внезапно ме обзе другото познато чувство, което не бях изпитвал от четири години: гняв към телефонния апарат, придружен от желанието да го запратя в другия край на коридора. Защо всички са решили да ми се обадят, докато пиша? Защо не си… защо не ме оставят да работя на спокойствие?
Изсмях се и се върнах до масичката. Посегнах да вдигна слушалката и забелязах по нея отпечатък от изпотената ми длан.
— Ало?
— Нали те предупредих като й гостуваш, да не се уединявате нито за миг. Защо не ме послуша?
— Добро утро и на теб, адвокат Стороу.
— Сигурно забутаното ти градче е в друга времева зона, приятел. В Ню Йорк вече е един и четвърт.
— Вечерях с нея, но навън, пред караваната. Вярно е, че после прочетох приказка на малката и я занесох в креватчето, но…
— Сигурно половината жители на града вече са убедени, че чукаш госпожата, а останалите ще се убедят, като разберат, че си й наел скъпоплатен адвокат. — Но макар да ми четеше конско, той не беше ядосан, дори беше в добро настроение.
— Имат ли начин по време на съдебното дело да те накарат да признаеш кой ти плаща? — попитах.
— Не.
— Съществува ли опасност да ми зададат този въпрос по време на разпита, който са Ми устроили в петък?
— Не, за Бога! Дърджин ще се злепостави, ако засегне темата — не приляга на един достопочтен настойник ad litem да намеква за сексуални отношения. Според мен целта им е да представят Мати като жена, която не полага достатъчно грижи за детето си и го малтретира. Да се доказва пред съда, че майката не живее като монахиня, не е популярно, откакто по кината прожектираха „Крамър срещу Крамър“. Освен това мисля, че ще берат доста ядове. — Джон беше толкова доволен, че мъркаше като котарак.