— Във всеки случай ще настоявам да се срещна с тази Уитмор. С напредването на възрастта мъжете като Девор стават все по-зависими от доверените си сътрудници; може би чрез нея ще накараме стареца да се откаже от намеренията си. А може би тя ще ни създаде главоболия, ако го подстрекава да продължи битката, защото смята, че Девор има шанс да спечели, или само защото обича да създава раздори. Възможно е дори да се омъжи за него.
— Какво?
— Защо не? Ще я накара да подпише предбрачно споразумение, но за съжаление не ще имаме доказателства за съществуването му, тъй както адвокатите на Девор нямат доказателства, че ти плащаш на адвоката на Мати. Бракът помежду им ще наклони везните в негова полза, ако делото влезе в съда.
— Джон, виждал съм тази жена. Сигурно е поне седемдесетгодишна.
— И все пак може да се окаже препъни камък за нас. Не бива да я пренебрегваме с лека ръка.
— Съгласен съм. — Отново погледнах към вратата на кабинета, но вече не ме беше яд, че са прекъснали работата ми — знаех, че съм приключил за деня. Може би довечера отново ще…
— Твоят адвокат се казва Ромео Бизонет — прекъсна размишленията ми Джон. — Възможно ли е това да е истинското му име?
— От Луистън ли е?
— Да, как позна?
— Фамилното име Бизонет е много разпространено в щата Мейн и особено в Луистън. Налага ли се предварително да се срещна с господина? — Не ми се пътуваше до Луистън. Разстоянието беше около осемдесет километра, но трябваше да шофирам по тясно шосе, по което пълзят автомобили, теглещи каравани или ремаркета — туристическият сезон беше в разгара си. Единственото ми желание бе да поплувам в езерото, после да потъна в дълбок сън, необезпокояван от кошмари.
— Не. Телефонирай му и си поговорете. Той е твоята „предпазна мрежа“ и ще се намеси само ако разпитът излезе от рамките на случилото се на Четвърти юли. Искам да бъдеш искрен и да не скриеш нищо. Ясно ли е?
— Да.
— Поговори с Бизонет, а в петък ще се срещнете в… почакай, записал съм го в бележника си… — Чух прелистване на страници. — А, ето го. Ще се срещнете в девет и петнайсет в закусвалнята на шосе N120. Почерпи го с кафе, опознайте се. Междувременно ще се постарая да науча всичко от Мати. Може би ще се наложи да наемем частен детектив. Ще се погрижа сметките да се изпращат на твоя човек Голдейкър. Той ще ги препраща на агента ти, а последният ще…
— Не — прекъснах го. — Кажи на Голдейкър да ги изпраща на мен. Харолд ще се изплаши да не се разоря и ще вдигне страхотна патардия. Колко ще ми струва удоволствието?
— Най-малко седемдесет и пет хиляди — отвърна той, без да му мигне окото. Дори тонът му не беше извинителен.
— Не казвай на Мати.
— Дадено. Забавляваш ли се, Майк?
— Не съм сигурен — отвърнах колебливо.
— Забавлението ще ти излезе скъпичко, но ти го гарантирам — изкиска се той и прекъсна връзката.
Затворих телефона и си помислих, че през последните пет дни животът ми е бил много по-интересен, отколкото през последните четири години.
Отново се запътих към кабинета и този път телефонът не иззвъня, но знаех, че съм приключил работата си за деня. Все пак седнах зад бюрото, за да напечатам на машината „подсещаща“ бележка до себе си. Мислех си какъв досадник е телефонът и че почти винаги е средство за предаване на лоши новини. Днешният ден беше приятно изключение, имах основание да бъда щастлив. Най-важното бе, че отново пишех книга. Още не можех да повярвам, че не се задъхвам, че стоманени обръчи не стягат гърдите ми, че сърцето ми не се свива от страх. Напечатах: (Следва: Дрейк отива в „Рейфорд“. Пътьом се отбива да поговори с човека, който продава плодове на сергия. Трябва да измисля по-колоритно име на продавача. Носи сламена шапка и тениска с надпис „Дисниуърлд“. Разговарят за Шакълфорд.)
Превъртях валяка, извадих листа, сложих го върху ръкописа и надрасках най-отдолу: Обади се на Тед Розенкриф за подробности относно „Рейфорд“. Розенкриф е пенсиониран флотски офицер, който живее в Дери и ми помагаше при проучванията, необходими за написване на всяка книга, например как се произвежда хартия, кога определен вид птици отлитат в топлите страни, какво представляват погребалните камери в пирамидите. Неизменно го предупреждавах, че не желая да ме обременява с подробности. Писателското ми мото бе: „Не прекалявай с фактите“. Романите на Хейли винаги са ми били скучни и не възнамерявах да му подражавам. Исках да науча за дадена тема толкова, че читателите да не ме хванат в лъжа. Розенкриф знаеше изискванията ми и съвместната ни работа бе ползотворна.
Този път исках да науча много повече за затвора „Рейфорд“ във Флорида и по-специално за отделението за осъдени на смърт, както и за психологията на серийните убийци. Рози сигурно ще се зарадва, задето го търся… а аз бях щастлив, че имам повод да му се обадя.