Взех осемте страници, които бях напечатал, и ги прелистих — още не вярвах, че съществуват. Дали съм преодолял кризата благодарение на старомодната пишеща машина? Не съм сигурен, но поне така изглеждаше.
Онова, което бях написал, също ме изумяваше. През четирите години на принудителна почивка не ми липсваха идеи — явно творческата криза не се проявяваше в това отношение. Една от идеите беше великолепна и ако можех да пиша, със сигурност щеше да послужи за сюжет на новия ми роман. Други определях като „доста находчиви“, което означаваше, че мога да прибягна до тях в краен случай… или ако по магия за една нощ пораснат като бобовото стъбло, по което се е катерел Джак от популярната приказка. Случвало се е понякога. Повечето бяха доста смътни — появяваха се и изчезваха като комети в съзнанието ми, докато шофирах, разхождах се или се въртях в леглото, очаквайки да се унеса в сън.
Една от смътните идеи ми бе помогнала да напиша „Човекът с червената риза“. Един ден видях човек с яркочервена риза да мие витрината на голям магазин в Дери. Под разтворената стълба минаха младеж и девойка, което според едно поверие носи нещастие. Но двамата млади не виждаха накъде вървят: държеха се за ръце и взаимно се изпиваха с очи като всички влюбени по света. Младежът беше висок и едва не събори стълбата.
Сцената се разигра за по-малко от пет секунди. Написването на „Човекът с червената риза“ ми отне пет месеца, но това беше чисто техническа работа. Книгата беше сътворена в секундата, когато си представих как стълбата и човекът върху нея политат на тротоара.
Идеята, която разработвах в момента, не беше от Великите Идеи На Майк (все едно чувах как Джо набляга на всяка дума), но не беше и мъглява. Сюжетът се различаваше от онези, които предпочитах в миналото. Нямаше призраци и вампири, този път никой не би ме нарекъл В. С. Андрюс с пишка. Ала знаех, че идеята си я бива и бях написал осемте страници на един дъх.
Анди Дрейк е частен детектив и живее в Ки Ларго. Той е на четирийсет години, разведен е и има тригодишна дъщеричка. Романът започва с посещението му в дома на жена на име Реджина Уайтинг. Госпожа Уайтинг също има дъщеря, която е на пет години. Реджина е омъжена за много богат индустриалец, който не подозира онова, което Анди знае — че до 1992 година съпругата му се е казвала Тифани Тейлър и е била скъпоплатена проститутка в Маями.
До този епизод стигнах, преди телефонът да зазвъни. Предстояха ми няколко седмици „секретарска“ работа, стига вдъхновението да не ме напуснеше, но вече знаех какво ще се случи до края на романа. Ще ви разкажа накратко съдържанието.
Един ден, когато Карин Уайтинг е едва тригодишна, телефонът иззвънява, докато момиченцето и майка му са в басейна във вътрешния двор. Реджина се кани да извика на градинаря да вдигне слушалката, но се отказва — човекът, който редовно поддържа градината, отсъства, защото е болен от грип, а тя се стеснява да помоли за услуга непознатия заместник. Предупреждава дъщеричката си да не мърда, излиза от басейна и отива да се обади по телефона. Карин изпуска куклата си във водата. Навежда се да я вземе и косата й попада в един от всмукателните отвори на басейна. (Преди две-три години бях прочел във вестника за подобен инцидент, завършил със смъртта на детето, от който беше възникнала идеята за романа.)
Непознатият градинар, който е изпратен от бюрото по труда, забелязва какво се е случило. Тичешком прекосява моравата, хвърля се в басейна и изважда момиченцето, което едва не е било скалпирано. Прилага изкуствено дишане и спасява живота на детето. (С нетърпение очаквах да стигна до тази изпълнена с напрежение сцена.) Майката е изпаднала в истерия. Като се поуспокоява, настоява щедро да възнагради градинаря, но той отказва. Накрая все пак й съобщава името и адреса си, но когато богатият й съпруг отива да го посети, става ясно, че и името, и адресът са измислени.
След две години бившата проститутка, която вече е богата и уважавана жена, вижда на първата страница на вестника снимка на човека, спасил живота на дъщеричката й. Името му е Джон Шакълфорд и е обвинен в изнасилване и убийство на деветгодишно момиченце. Заподозрян е и още в четирийсет убийства, като се смята, че повечето му жертви са деца. Целият град е настръхнал срещу него, репортерите го разпъват на кръст, защото мислят, че е серийният убиец с прякор Бейзболната шапка.
— Така си е — промърморих, докато слизах по стълбата. — Всички са сигурни, че той е убиецът.