— Ще стигнем и до запознанството ви, но в момента се интересувам от разговора ви с Кира Девор по телефона. Кога сте го провели?
— Вчера.
— На 9 юли 1998 година, така ли?
— Да.
— Кой е набрал номера ви?
— Ма… Мари Девор.
„Сега ще попита защо се е обадила — помислих си, — а аз ще обясня, че е искала да предприемем поредния сексмаратон и че преди да се чукаме, си хапваме ягоди с шоколадова глазура и разглеждаме снимки на голи уродливи джуджета.“
— Тогава как се е случило така, че Кира да разговаря с вас?
— Чух я да казва на майка си, че имала да ми съобщи нещо важно и я помоли да й даде слушалката.
— Какво е искала да ви каже?
— Че за пръв път си е измила косата с шампоан.
— А спомена ли ви, че се е закашляла?
Млъкнах и се втренчих в него. В този момент разбрах защо хората мразят адвокатите, особено онези, които ги поставят натясно.
— Господин Нунан, желаете ли да повторя въпроса?
— Не — промърморих и се запитах как е научил тези подробности. Може би мръсниците подслушват телефона на Мати, моя телефон или и двата. За пръв път усетих на свой гръб какво е да имаш враг, който притежава петстотин милиона долара. Човек с толкова много пари може да подслушва всички телефони, които пожелае. — Каза, че се била закашляла от шампоана. Но иначе беше…
— Благодаря, господин Нунан. А сега да поговорим за…
— Оставете го да се доизкаже — прекъсна го Бизонет. Едва ли беше очаквал, че ще се наложи да ме защитава, но изражението му подсказваше, че няма нищо против да се „включи в играта“. Приличаше на куче от породата „блъдхаунд“ с вечно тъжни очи, но знаех, че мога да му се доверя. — Не се намираме в съдебната зала и господин Нунан не е подложен на разпит.
— Първата ми грижа е за благото на детето — заяви Дърджин. Високопарните му думи и смиреният му тон не си подхождаха — все едно да залееш с разтопен шоколад царевично пюре. — Приемам твърде присърце тази отговорност и може би съм се поувлякъл. Извинете, ако съм ви обидил, господин Нунан.
Замълчах. Ако отговорех, че приемам извинението му, Щях да съм лицемер като него. Ето защо промърморих:
— Исках само да кажа, че Ки се смееше, докато ми разказваше за случилото се. После майка й ми се обади и също се смееше.
Докато говорех, Дърджин отвори папката, която му беше донесъл Футман, и запрелиства документите в нея, сякащ изобщо не ме слушаше. После подхвана:
— Майка й… Мати, както я наричате…
— Точно така я наричам! — прекъснах го. — Ще ми обясните ли откъде знаете за какво сме разговаряли?
— Това не ви засяга, господин Нунан. — Извади един лист хартия и затвори папката. За миг го вдигна срещу светлината, като че разглеждаше рентгенова снимка. Видях, че е изписан с текст, напечатан на машина. — Да се върнем към запознанството ви с Мари и с Кира Девор. Било е на четвърти юли, нали?
— Да.
Дърджин гледаше листа и кимаше, все едно проверяваше дали показанията ми отговарят на написаното.
— Точно така, сутринта на четвърти юли. Първо сте се запознали с Кира Девор.
— Да.
— Защото майка й не е била с нея, нали?
— Въпросът ви е неправилно формулиран, господин Дърджин, но да речем, че отговорът е положителен.
— Поласкан съм, че ме поправя човек, чиито романи са били в класациите за най-продаваните книги — процеди той и се усмихна. Усмивката му подсказваше, че с удоволствие би изпратил и мен в концлагер. — Разкажете ни как сте се запознали с Кира Девор, сетне с Мари Девор… с Мати, ако това име повече ви допада.
Разказах какво се е случило. Щом свърших, Дърджин придърпа касетофона пред себе си. Забелязах, че ноктите му лъщят като устните му.
— Господин Нунан, вярно ли е, че е имало опасност да прегазите Кира?
— В никакъв случай. Шофирах с около шейсет километра в час, защото пред гаража има знак за ограничение на скоростта. Видях малката, достатъчно отдалеч, за да спра.
— Да предположим, че сте шофирали по другото платно. Пак ли щяхте да я видите навреме?
За разлика от другите му въпроси този беше зададен с основание. Ако кола се движеше по отсрещното платно, би могла да връхлети върху момиченцето. И все пак…
— Да — отвърнах. Той вдигна вежди:
— Сигурни ли сте?
— Да, господин Дърджин. Може би щеше да се наложи рязко да ударя спирачки, но…
— Вие сте се движили с шейсет километра в час.
— Точно така. Казах ви, че има знак за ограничаване на скоростта на…
— На тази отсечка от шосе N68. Да, вече ми го казахте. Как мислите, повечето шофьори спазват ли ограничението?