— Не съм бил в ТР от 93-та година и не мога да…
— Хайде, господин Нунан, не разиграваме сцена от ваша книга. Бъдете така добър да отговаряте на въпросите ми, иначе ще си загубим целия ден.
— Старая се да отговарям, господин Дърджин.
Той примирено въздъхна:
— Купили сте къщата на брега на Дарк Скор в началото на осемдесетте. А знаците за ограничение на скоростта от памтивека са си на същото място: пред смесения магазин „Лейквю“, пред пощата и пред „Гараж за какво ли не“ на Дик Брукс.
— Вярно е — съгласих се.
— И тъй, отново ви задавам същия въпрос — мислите ли, че повечето шофьори спазват ограниченията?
— Нямам наблюдения, но смятам, че мнозина не се съобразяват с пътния знак.
— Искате ли да чуете свидетелските показания на заместник-шериф Футман, според когото най-много глоби за превишена скорост са били наложени в ТР-90?
— Не, благодаря — отвърнах съвсем искрено.
— Докато разговаряхте с Кира Девор и после с майка й, покрай вас минаха ли някакви превозни средства?
— Да.
— Колко на брой?
— Не си спомням. Мисля, че няколко.
— Може би три.
— Възможно е.
— Или пет.
— Като че ли не бяха толкова много.
— Не можете да кажете с точност, така ли?
— Да.
— Не сте им обърнали внимание, защото Кира Девор е била разстроена.
— Всъщност тя се държеше доста свободно за дете на нейната…
— Разплака ли се пред вас?
— Ами… да.
— Заради онова, което й е сторила майка й ли?
— Не е редно да ми задавате такъв въпрос.
— А според вас редно ли е да се остави едно дете без надзор и то да се движи по средата на шосето в празничната утрин, когато движението е най-натоварено?
— За Бога, по-кротко — обади се Ромео Бизонет, който изглеждаше още по-опечален.
— Оттеглям въпроса — промърмори Дърджин.
— Уточнете кой — заядох се.
Той отегчено ме изгледа, сякаш искаше да каже, че до гуша му е дошло от тъпанари като мен и поведението ми изобщо не го изненадва.
— Колко коли минаха покрай вас от момента, когато сте грабнали детето и сте го занесли на безопасно място, до раздялата ви с майката и момиченцето?
Не ми се нравеше фразата „занесли на безопасно място“, но докато обмислях отговора, старият стенограф вече беше записал въпроса. Всъщност точно това бях направил, но опитах да увъртам:
— Казах ви, че не съм сигурен.
— Посочете приблизителния им брой.
— Може би бяха три коли.
— Включително онази, която е шофирала Мати Девор ли? Карала е… — Той погледна листа, който беше извадил от папката. — …джип „Скаут“, модел 1982 година.
Спомних си как Кира отбеляза, че „Мати кара бързо“ и разбрах накъде бие противният шишко. Само че не можех да му попреча.
— Наистина джипът беше марка „Скаут“. Не забелязах какъв е моделът.
— Когато е минала покрай мястото, където сте стояли с Кира в прегръдките ви, с каква скорост е шофирала Мари Девор — съобразена с ограничението или по-висока?
Мати караше поне с осемдесет километра в час, но заявих на Дърджин, че не мога да кажа със сигурност. Той настояваше да си спомня (все едно ме подканваше: „Зная, че никога не сте виждали клуп за бесене, господин Нунан, но съм сигурен, че ако се постараете, ще го направите“), ала аз упорито отказвах. Дърджин отново взе листа:
— Господин Нунан, ще се изненадате ли, ако разберете, че двама свидетели — Ричард Брукс, собственик на „Гараж за какво ли не“, и Ройс Мерил, пенсиониран дървосекач — твърдят, че госпожа Девор е шофирала с много по-висока скорост от разрешената?
— Не обърнах внимание, защото разговарях с момиченцето.
— За ваше сведение Ройс Мерил настоява, че тя е карала поне със сто километра в час.
— Глупости! Ако беше вярно, като удари спирачки, джипът щеше да излети от платното и да се преобърне.
— Според заместник-шериф Футман следите от гумите показват, че скоростта е била минимум осемдесет километра в час — заяви Дърджин. Не ми задаваше въпрос, но ме изгледа предизвикателно, сякаш ме подканваше да се съпротивлявам и да затъвам все по-дълбоко в подвижните пясъци. Замълчах. Той скръсти ръце на масата и се наведе към мен:
— Господин Нунан, ако не сте били занесли малката на безопасно място, възможно ли е било тя да бъде прегазена от джипа, шофиран от майка й?
Въпросът беше коварен — какво да отговоря? Бизонет пет пари не даваше за мен и вниманието му беше насочено към хубавичката помощничка на Дърджин. Спомних си книгата, която Мати четеше едновременно с „Бартълби“ — „Безмълвният свидетел“ от Ричард Норт Патерсън. За разлика от героите на Гришам адвокатите, описани от Патерсън, винаги бяха адски самоуверени.