— Ще помогна на Кира, стига да мога.
— Добре. — Той кимна, сякаш не беше разбрал значението на думите ми. — За какво разговаряхте с Макс Девор?
— Не си спомням — заявих и го погледнах в очите. — Може би ще опресните паметта ми.
За миг настъпи тишина, както се случва при игра на покер с големи залози секунда преди играчите да свалят картите си. Дори старият пилот мълчеше, а немигащите му очи бяха вперени в мен. Сетне Дърджин отмести касетофона (забелязах, че го гледа със същото отвращение, което понякога изпитвам към телефона) и отново ме заразпитва за случилото се сутринта на четвърти юли. Изобщо не повдигна въпрос за това, че във вторник съм вечерял с Кира и Мати, повече не спомена и за разговора с Девор, когато бях изрекъл куп лъжи.
Продължи да ми задава въпроси чак до единайсет и половина, ала и двамата знаехме, че разпитът бе приключил в мига, когато той отмести касетофона.
— Майк! Майк, насам! — Мати, която седеше на една от масите за пикник на площадката зад естрадата, махаше, за да привлече вниманието ми. Изглеждаше много щастлива. Махнах й в отговор и тръгнах към нея, като си пробивах път между деца, които играеха на гоненица, и влюбени двойки, които прегърнати седяха на тревата. Към мен полетя фризби — наведох се да го избегна, а някаква немска овчарка с подскок го улови.
Забелязах, че на масата се е настанил и висок червенокос мъж, но не успях да го разгледам. Мати ме посрещна на пътеката, прегърна ме и ме целуна толкова звучно и силно, че зъбите ми едва не нараниха устните ми. Усмихна се като палаво момиченце и възкликна:
— Целували ли са те толкова сърдечно?
— Не ми се е случвало от четири години насам — промърморих. — Доволна ли си? — Страхувах се, че ако веднага не се отдръпне, ще получи физическо доказателство за удоволствието, което ми беше доставила.
— Какво друго ми остава? — с престорено примирение въздъхна тя и се обърна към червенокосия: — Пак ли оплесках нещата?
— Донякъде — отговори той. — Слава Богу, че в момента не ви наблюдават старите клюкари от „Гараж за какво ли не“. Майк, аз съм Джон Стороу. Приятно ми е да се запознаем, след като досега сме разговаряли само по телефона.
Веднага ми допадна, може би защото изглеждаше толкова трогателен — носеше елегантен костюм с жилетка и старателно подреждаше картонените чинии на масата за пикник, а червеникавите му къдрици се развяваха като водорасли, понесени от силно подводно течение. Имаше бяла кожа, осеяна с лунички — хората с такава кожа никога не хващат слънчев загар. Сигурно беше трийсетинагодишен, но изглеждаше на възрастта на Мати. Навярно едва след пет-шест години ще възмъжее достатъчно, че барманите да му сервират алкохол, без да му искат личната карта.
— Настанявай се — покани ме той. — Ще си устроим пиршество със специалитетите на „Касъл Рок Варайъти“ — месни ролца, които Бог знае защо тук наричат италиански сандвичи, понички с италианско сирене, пържени картофки с чеснов сос, шоколадови десертчета и… какво още? А, да, забравих напитките. — Той извади от плика три бутилки с безалкохолна бира. — Предлагам да започваме. В петък и в събота Мати е дежурна в библиотеката от два следобед до осем вечерта, а точно сега не е желателно да закъснява за работа.
— Как мина сбирката на литературния кръжок? — обърнах се към Мати. — Виждам, че Линди Бригс не те е изяла с парцалите.
Тя се засмя, стисна дланите си и вдигна ръце в победоносен жест:
— Направо им взех ума. Обаче не посмях да им кажа кой ми е разтълкувал основната идея…
— Слава Богу, че не си посмяла — намеси се Стороу, който старателно отстраняваше конците от месното ролце и го гледаше подозрително, като че се колебаеше да го опита.
— …затова обясних, че съм прочела няколко литературни разработки на романа — доволно заяви Мати. — Бях много горда, почувствах се така, сякаш съм завършила колеж.
— Радвам се.
— Къде е Бизонет? — попита Джон. — Досега не съм срещал човек на име Ромео.
— Днес няма да имаш щастието да се запознаеш с него. Бързаше да се върне в Луистън.
— Всъщност може би е по-добре първоначално да не ни виждат заедно — промърмори той, отхапа парче от сандвича и изненадано възкликна: — Хм, вкусно е! — После се обърна към мен: — Разкажи какво се случи.
Докато говорех, двамата почти се нахраниха. Най-сетне и аз взех сандвича си, а след първата хапка ме обзеха носталгични спомени. Бях забравил колко вкусно е месното ролце. Да му се не види, защо най-вкусните храни са най-нездравословни? Май същото се отнася и за сърдечните прегръдки от страна на млади жени, които са замесени в скандално съдебно дело.